ЗА ЛЕСНИТЕ МИШЕНИ С ЛЮБОВ
от Иглика Дионисиева
Няма да сгреша, ако кажа, че новата книга на йорданския писател Джамал Наджи „На прицел”, която съвсем скоро излезе на българския книжен пазар благодарение на издателство „Пергамент” и преводача Хайри Хамдан, се състои от разкази за лесните мишени в нашия суров свят. Книгата включва 24 разказа, избрани за българската публика от четирите сборника на писателя, излезли от печат в предишни години: „Безгрижен мъж”(1989), „Мъж без детайли”(1994), „Това, което се случи в четвъртък”(2006) и „На прицел”(2011). Тези 24 кратки истории от Изтока достигат до читателя си на изискан, добре обмислен и обработен език. И това е много показателно, защото оттласква сборника от т.нар. „бърза литература”. Въпреки краткостта на някои от произведенията, тук няма да откриете замах, стремителност и рязкост на обрисовката или тласък на сюжета, нито оная жажда за успех, за открояване на фона на другите посредством яркост и гръмогласност. Не. Тази проза е построена по други закони, според други авторови изисквания. И това се вижда на няколко нива.
– В графичното решение на корицата и текстовете.
Корицата, дело на Иво Рафаилов, в характерния му стил показва на читателя една фигура, която остава със „затворена уста” – не говори. Тя е образ, до който трябва да се достигне в сърцевината на книгата. На пръв поглед експресията й е двузначна: разбира се, със заглавие като „На прицел” много върви цвят „милитъри”. Но как да си обясним цивилната риза и ръката, спокойно показваща мястото и прикриваща сърцето?
Разказите, кратки и стегнати, без това да отнема от мекотата и шлифоваността на изказа, са разгърнати фрагментарно („Златният колан”, „дневникът на един безпомощен мъж”, „Другият петел”, „Любов”, „На прицел”, „Неспособен да обича” и други). Други от историите са по-монолитни, това го налага по-малката по обем база, от която е тръгнал авторът – кратък, силно ограничен времеви епизод, или недоразумение, или силно чувство, недаващо покой на героя, вкарващо го в разсъждения. Водещата емоция, която се оказва неуютна за действащото лице, е толкова силна, че се превръща в движещ механизъм за разказите, заедно с обмислянето на проблема, а не постъпателното реализиране на фабулата. Заради тази си особеност разкази като „На прицел” и „Нещо мое” губят представителността си за новелистичния жанр и заявяват себе си в една минорна есеистичност.
– Време и пространство в разказите на Наджи.
Четейки историите в книгата се сблъскваме с феномена за липса на строго определено време и място за развитие на действията. Историите не са обвързани с нито едно конкретно място по света(може би с едно изключение – „Черното яке”) и с нито един уточнен отрязък от време (освен часово). Те звучат универсално и глобално, без да губят своите характерни маркери за източното светоусещане, живеене и култура.
– Детайлите. Детайлите и героите – как се съотнасят едни към други в книгата, как си взаимодействат? И двата пункта са базисни за разказите, основни компоненти, би могло да се каже, че и героите, и детайлите са действащи лица. От друга страна, детайлите са тези, които „вървят напред, те изникват първи н обсега на вниманието ни – и дорисуват героя, осветляват една или друга негова особеност. Вглеждането отблизо в даден предмет или част от обстановката или субекта, е характерен творчески метод за писателя. И тъй като героите в тези разкази не са особено бъбриви, не са многословни – детайлите говорят, доразказват вместо тях.
И така, какви са, кои са героите в тази книга? Хора, деца, животни, растения, предмети – в реда на грубото обобщаване. Децата и възрастните – ония тихи, изпълнени с достойнство и горди възрастни. Те не са от силните на деня. Те са лесните мишени – заради някаква своя слабост, обусловена от социалното положение, възрастта, липсата на душевен покой. Такива, които изглеждат дори глупаво и нелепо в момент на недоразумения, но в критичните минути не губят човешкото си лице. Героите често имат работа със смъртта („Да умреш лично”, „Дневникът на един безпомощен мъж”, „Любов”, „Нощта и други размисли”, „Чернооката”, „Нещо мое”), животът им е белязан от бедност („”Златният колан”, „Самотата на лъвовете”, „Онзи месар”, „Удът”, „Късна визита”) и други несгоди. В някои от разказите срещаме типажи, видяни на фона на политически игри и строги тоталитарни режими – образци за такива са „Златният колан” и „Другият петел”. Но те са така иносказателни, че човек трябва да е в курса на историята на Близкия Изток, да речем, за да разпознае събития и политически фигури в елегантните разкази за необичайни колани и пернати домашни животни.
В книгата има няколко разказа, които печелят моето внимание с психологизма си. Такива са „Два часа”, „Кутията”, „Неспособен да обича”, „Онзи месар”, „Удът”, „Нещо мое”, „Зелено сърце”. Тези разкази за интимността и приятелството, за спазването на етикета, за трудността с приемането на огледавното свое (аз), за гордостта и търпението, за отношението към жената – такива, каквито могат да бъдат само между хората в Ориента, истории за характера на Изтока – оня Изток, носещ смирение и мъдрост, така различен от този, който ни се вменява по новините.
Сборникът „На прицел” е спокойна книга, която отнема апокалиптичността и размирността на света и ни го показва пестеливо – като място, където колан, приятел, петел, бои, голямо семейство, един уд, топлина за всички в зимния ден, морски бряг, зелено растение и часовник са достатъчни, за да подредиш едно място, което да обичаш и да живееш.
Джамал Наджи – „На прицел”, изд. „Пергамент”, София, 2016.
