Бях прочела вече половината от разказите на Силвия Чолева в сборника „Гошко”(Издателство „Жанет 45”, 2013). Трябваше да направя почивка, защото книгата бавно, но сигурно отнемаше и вярата, и надеждите ми като необходими запаси за живеене. Два разказа на руски класик ме вдигнаха на крака. И ми стана интересно какво се говори за тази книга от други вече прочели я в интернет пространството. В известен сайт за представяне и обсъждане на книги намерих 3-4 мнения, измежду които едното, цитирам:” Няма как да прочета книга със заглавие „Гошко“. Не знам защо, но ми звучи садистично и перверзно.” Толкова.
Когато прочитам „Гарата”, разказ преди края на книгата, вече съм – и аз не знам с точност къде – дали на ръба на депресия или на дъното на Марианската падина. След последния разказ, „Сестра”, вече нищо не ми е останало, нокаутирана съм тотално. Подобен разтърсващ из основи сблъсък с книга ми се беше случил преди 2 г., когато четох „Изплези си езика” на Ма Дзиен, сборник с малко на брой, но потресаващи разкази. Тогава въпреки смразяващата реалност в тях, все пак след прочита си казах: това и това е ценно, сега вече знам какво ще направя, ако…
Сега, след края на „Гошко” нямах такава визия. Нямах никаква визия. Дадох си сметка, че след изчитането на тази книга не знам как да продължа. Не знаех как да продължа напред.
Защо? Какво пък толкова, та нали това е поредната фикция? Доколкото е художествена литература, фикция е. Но реалностите в нея не са измислени, за жалост, не са. Всяка една от тези реалности в петнайсетте разказа е документален запис на деконструкцията на живота. На живота на индивида, който чете или пише, на живота на другите в стаята или къщата, на съседите, на познатите – радиусът на обхват безпощадно се разширява. В тези разкази намирам точно това, за което говори Делфин дьо Виган в първия епиграф:
„Неспособна да се освободя напълно от реалното, аз произвеждам някаква неволна фикция, търся ъгъла, който ще ми позволи да се доближа още по-близо, все по-близо до истината, търся пространство, което да не е нито истина, нито измислица, а и двете едновременно.”
„Силна е нощта”, прев. Росица Ташева
Какво се случва, когато авторката Силвия Чолева се доближава „все по-близо до истината”?
Истината боли, истината отнема надежди. Защото това не са творби, зафиксирали случващото се с произволен брой индивиди от преди 3 г. Книгата е правдиво огледало и на днешното българско общество. И показва тенденции.
От позицията на възприемател, когато се приближиш много близко до някого от героите, или се окажеш в главата, в мислите му, привидното благополучие и ежедневна рутина се пропуква. За авторката тази привидност не е никаква преграда. Тя се пука като тънка мембрана, за да покаже, че под нея в повечето случаи има не демони, а незапълнени нечии празни места, липси, отсъствия, отчуждения. Главните герои в повечето случаи живеят с мисълта за другите, които са си отишли. Останалите тук общуват ежедневно с призраците им – защото не реалността, не днешният ден е истинската причина за живот на тези герои.
Пространството на апартамента на стария диригент е място за спасение, защото позволява в него да се подреди салон за концерт („Диригентът”), но и лобно място с поредната жертва на убиеца, наречен Самота. Общуването с призраците на отишлите си любими хора е тема и в разказите „Името” и „Къщата на Иван”.
А къде са повечето от липсващите? Заминали са. В друг град, в друга страна. Глобализацията на света, която разхвърля центробежно семействата. Работещите в чужбина родители, отишли да припечелят пари за децата си – доколко осигуряват живота на своите деца? В разказите „Черешово време”, „Документален запис”, „Сестра” – отговорите са много спорни. И все пак, родителите не са важни за децата (които оцеляват) само заради материалния израз на грижа. Но житейското кубче на Рубик е така разбъркано, че ощетените деца се оказват и в ролята на единствен смисъл и подкрепа (както е Пепи за баба си от „Документален запис”).
Има ли граница между отчуждаването и самотата? Ефектът и от двете е пагубен. Няма значение дали проблемът за даден герой е причинен от дисфункция на общуването или от опразване на житейското пространство от хора, с които да живее – налице е опит за компенсация, липсата да бъде запълнена по някакъв специфичен начин. Така се случва в разказите „Сънища” и „Този, който вече не е тук”. В първия случай жената си представя, съчинява си определени неща за хора, които среща, пътувайки. А втората героиня пък пренебрегва сегашния момент, не му дава да се развие (както би искал героят-мъж, комуто е позволено да е само слушател) заради съдбите – истории на хората, живели в съседство на същата улица.
Историите са нещо много особено, така си мисля сега. От една страна, без история няма четивна проза. От друга страна, те са такъв „материал”, че изчезват безследно, пропадат, ако не бъдат запомнени, разказани, записани. За същността на историята и на разказа разсъждава и С. Чолева. В разказа си „Гарата” тя поставя много въпроси по тази тема, които звучат като лайтмотив.
Историите са нещо непредвидимо, неведоми са местата и героите, с които те срещат те. В два от разказите в тази книга героите са прасета – домашни („Документален запис”) и диви („Гошко”). В първия разказ, в който сме свидетели на караницата на пияния Петко, пуснал прасетата в зеленчуковата градина и жена му, опитваща се да ги прибере, се чуват много верни изказвания за свободата, човещината и други, звучащи афористично. В разказа „Гошко” едно глиганче се оказва в двора на стара виладжийка, всички се привързват към него, правят му кочина, гледат го, а като идва есента и жената трябва да се прибере в града, го заколват, но никой не яде от него. Тук ще се върна към едно друго популярно произведение, с което този разказ влиза в разнобой:
„Хората са забравили тази истина – каза Лисицата, – но ти не забравяй: ти завинаги си отговорен за всички, които си опитомил.”
Сент Егзюпери, „Малкият принц”
Колко и каква отговорност проявяват героите за опитомения глиган Гошко в едноименния разказ? И друго: колко и каква инерция движи напред живота на героя? Въпросите, които той си поставя минути след като е блъснал с колата си възрастния глиган, сякаш съдържат отговорите, и равносметката е ужасяваща. Само Гошко ли е жертва в този разказ? Много по-страшна от физическата смърт се оказва констатацията, че човек се превръща в жертва на собствения си живот. И всичките му пропуски от небрежност, нехайство или от хитрост – трябва да се преобразуват в стъпала и задачи за поправяне на несвършеното. В този живот.
Иглика Дионисиева
Силвия Чолева, „Гошко”, Издателство „Жанет 45”, 2013.
