Връзка

                                                                                                        „ … беше се появил  като погнуса и омраза,

                                                                                                                 а сетне бе влязъл в мен като любов.“

В. Зарев

 

 

Автомобилът се носи бавно по мокрите улици.Чистачките усърдно се борят с едрите дъждовни капки, падащи  непрестанно върху предното стъкло. В купето мирише  приятно – на люляк от закачения върху огледалото  за обратно виждане – ароматизатор и на рози  от букета, с който любовникът  ми ме изненадва, веднага щом се качвам  в пежото. Ръката му намира сред десетките радиа – радио Z рок и водещият, сякаш специално за мен, обявява следващата песен „I Want To Know What Love Is“  на  Foreigner.  Мълчаливо се заслушвам в познатата балада, докато в  главата ми  се върти едно и също  натрапчиво изречение:

„Къде отиваш, глупаво момиче ?“

Това е излишен и тъп въпрос. Кристално ясно е къде отивам – в дома му, и по-точно  в леглото му. Нали  се виждаме затова  –  да правим секс, не да говорим за времето и за кризата с мигрантите. Внезапно телефонът му прозвънява  и прекъсва мислите ми. Мъжът, с когото спя от близо година, приема неохотно обаждането  и по реакцията му  разбирам с кого говори – с жена си. Лъже я, че отива на работна среща, че  ще ѝ се обади ( ако не е прекалено късно), щом се прибере. Пита как са децата, как е баща ѝ и я уверява, че  в събота ще отиде при тях. Казва ѝ куп друг подобни неща, а същевременно държи  ръката ми.  Разговаря дълго, като от време на време ми хвърля сконфузен поглед, все едно очаква  да се нацупя. Онази, която има право да се сърди е съпругата му, не аз. При мен нещата са ясни – с него съм заради секса. Не искам и не очаквам нищо повече. Приключих окончателно с любовта и с произтичащите от нея сериозни, носещи разочарования  връзки. Връзки, които  те обезличават и форматират битието ти, така та в даден момент забравяш коя си и какво всъщност искаш от живота. Не ме интересува дали е влюбен в мен  и няма да се чувствам зле,  ако  евентуално забрави, да ми се обади или пък реши да прекъсне връзката ни. Приемам създадените между нас отношения  без  еуфория. Но не мога да не призная, че макар да не чакам обажданията му с трепет, изпитвам известно вълнение при срещите си с него, понеже той успя да ми докаже, че притежавам онази чиста сексуалност, която винаги съм отричала да имам. Той нито веднъж за тази близо година не  си позволи, да ме разпитва за предпочитаните от мен видове любов, както правят повечето мъже. В предишните ми връзки леглото се превръщаше в говорилня. Интимността бе прекалено предвидима и скучна, независимо от оргазма. Прави са хората, когато казват „Може да се чувстваш страхотно дори и да не стигнеш до края, но понякога дори с разтърсващия край има вероятност да останеш неудовлетворен “. Между нас  не съществува онова ярко вербално общуване характерно за нормалните двойки. Нашата комуникация е основана на първичното.  Улавям се, че докато му се отдавам, аз не мисля.  И нищо от случилото се през деня ( приятно или неприятно) не е в състояние да промени хода на желанието ми. За пръв път ми се случва да не се притеснявам как изглеждам – гола. Не чувствам срам от начина, по който изразявам удоволствието от интимността. Нито пък ме трогва фактът, че няма място от тялото ми, което да не е виждал и да не е  целувал.

Докато разсеяно слушам разговора му, се връщам към началото на връзката ни. Усмихвам се външно, без да сещам същата усмивка в душата си, защото горчивият спомен, от който всячески исках да избягам през тези месеци, ме връхлита отново.

Преди  година преживях кошмар  годеникът ми ме заряза заради друга и после се ожени за нея. В първите дни буквално се скрих от света, но след като се окопитих, започнах да търся  върху кого да излея жлъчта си. Копнеех да отмъстя за накърненото си достойнство. Исках да наранявам и използвам по същия начин, по който бяха наранили и използвали мен. И една вечер, докато  се ровех без цел във фейсбука, попаднах на профила на сегашния ми любовник. Натиснах покана за приятелство и той я прие, пращайки ми J. Отговорих му. И така съобщение след съобщение  мина месец, преди да се видим на кафе. Кафето бе последвано след седмица от вечеря, а тя от  десетки други  вечери, които обикновено завършваха  по един и същ начин  в леглото на някой хотел.

„Какви ги вършиш? Та той има семейство!“- си казвах, ала адреналинът, че правя нещо нередно, че посягам към нещо чуждо, заглушаваше безжалостно воплите на съвестта и тихия крясък  на доброто ми възпитание. Уж щях да си връщам на мъжете, а всъщност правех мръсно на  себеподобна, на жена. В началото наистина изпитвах вина, ала с времето спрях,  да се терзая от факта, че той има съпруга и деца.

 

Пороят спира. Автомобилът също. Вървим кратко по тиха, потънала в зеленина, уличка. След минута двамата безшумно се шмугваме  в тъмния вход на първата от многото нови, боядисани в жълто, четириетажни кооперации.

Тази вечер той ме води в семейния си апартамент. Ще прави секс с мен, там където е правил любов със съпругата си.

-Това, което вършим е глупаво.-казвам, мръщейки се.

-Кое му е глупавото?

-Как кое? Глупаво е да ме водиш у вас! Гадно е, че ще спя в леглото на жена ти! Чувствам се отвратително, ако това има някакво значение за теб.

-От кога имаш скрупули? Малко е късно за тях, не мислиш ли?- подмята и ми отваря  вратата.

Предпочитам да замълча и влизам в апартамента с особено чувство – отвращението, което изпитвам към себе си се смесва с възбуда. Забравям за скрупулите си, за халката  му ( която той сваля)  и за семейните  снимки ( поставени на рафта над телевизора), веднага щом устните му се плъзват по врата ми.

Час по-късно заставам гола пред огледалото в банята и се изненадвам от онова, което виждам. От него ме гледа жена, която не съм сигурна дали вече познавам. Сред размазаното ѝ червило  прозира – падението.

-Мръсница!-прошепвам и доближавам лице към гладката повърхност на стъклото, все едно мога да изтрия с един поглед порочността от устните си и да премахна спомена от безсрамността, с която  се отдавах преди малко.

Страните ми са зачервени. Очите ми блестят с някакво мрачно тържество, а на врата точно под ухото ми устните му са оставили кръгло розовеещо петно. Развъртам кранчетата на душа, затварям очи и оставям топлата вода, да се плъзга по кожата ми. Капките барабанят по вишнево-червените плочки и ме обливат цялата. Не разбирам кога идва, усещам първо пръстите му, които насапунисват с плавни движения гърба ми. Отпускам се мързеливо в ръцете му и не протестирам, когато те покриват с ароматна пяна не само гръдта ми, а и слабините ми. Устните му се спират върху меката част на ухото ми и събуждат нагона ми. Извръщам лице и го целувам, след което бавно се спускам надолу.

Никога не съм предполагала, че в мен може да съществува – мръсницата, която не е влюбена. Тя не обича, а просто желае.

-Обичам те! –казва мъжът над мен, а аз се сковавам, все едно жена му ни е хванала току що, на самото местопрестъпление. Устните ми, които до преди секунди без срам се спускаха надолу по тялото му, сега спират движението си и обхваналата ме  възбуда  изведнъж изчезва. Когато се изправям и го поглеждам през падащите капки топла вода, разбирам, че трябва да си тръгна  веднага. И причината затова мое решение не е заради дрезгавината в гласа му, дори не е свързана с факта, че проговаря по време на акта. Причината  се крие в думите, които казва.  За мен те са кухи, лишени от плътност, истинност и очарование.

Излизам от банята и оставям  мокри следи по идеално чистия, покрит с теракотени плочки,  коридор.

-Какво става? – пита ме объркано, застанал с откровената си голота в средата на сумрачния хол.

Мълча и се взирам тъпо в дивана, върху който само преди половин час правихме  секс , но после  отвръщам глухо:

-Трябва да вървя.

-Не мисля.

-Ще ми повикаш ли такси? – упорствам, но не мога ( или не искам) да се боря със здравите му ръце. Те ме притискат  близката студена стена, както карфицата държи пеперудата към таблото  и  разкриват пред мен, че в грубостта има очарование. Това не е грубост, която наранява и от която боли, а грубост, която замайва и те отвежда в страната на похотта. Когато най-сетне утихвам от лумналата като пожар страст, той ме  придърпва на дивана и ме взема  в скута си и дълго гали гърба ми. Тези движения ме карат сънливо да се отпусна .

-Гладна ли си?

-По-скоро бих пийнала нещо.

-Сам  съм до събота.-казва, подавайки ми чаша вино.

-Какво искаш да  кажеш?

-Че няма нужда да се прибираш. Ще вечеряме тук, а не в някой от обичайните ресторанти.

Всяка жена на моето място би се трогнала да получи подобно предложение от мъжа с когото е, ала аз дори не изпитвам и грам радост.  До края на  работната седмицата има цели три дни. Не мога да си представя да се събуждам няколко последователни утрини до него. А, ако вземе да ми хареса? Ако се привържа? Какво ще се стане тогава?

-Е?

-Късно ли е, ако ти отговоря утре?-отвръщам на въпроса му с въпрос и затварям по очи. .

Събуждам се. По-скоро той ме събужда. Устните му докосват моите, а езикът му се заиграва  в устата ми. Обгръщам с крака тялото му и отвръщам на целувката му.

Нощ е. Пролетна нощ с аромат на цъфнали плодни дръвчета и люляци. Пролетна нощ наситена от песента на щурците. Слухът ми  дълго се наслаждава на този среднощен хор, чийто рецитал  продължава безспир. Не отварям очи. Нека другите сетива да поемат, попиват, да се насладят. Докато лежа до него в остатъка от нощта, заслушвайки се в ритмичното му дишане и  после рано сутринта, когато се любим отново, се питам кога физическото привличане при него е прераснало в любов. А дали е любов? Не е ли някаква дълбока заблуда, която ще изчезне в мига, в който заживеем заедно и четките ни за зъби започнат да си правят компания в унисон със самобръсначките ни.  Обича ли ме наистина? Или е просто изпусната фраза, за да продължа с френските ласки под душа и с традиционните в леглото.

 

-Наистина те обичам.-казва го отново, докато ми прави кафе сутринта. -Нима това те плаши?

-Ти вярваш ли, че имаме някакво бъдеще заедно?

-Какво искаш? Да се разведа ли?

-Да съм казала, че това искам?

-Ще се разведа.

Поглеждам го изумена и едва не се задавям с глътката кафе.

-Ти чуваш ли се какво говориш?

-Да. Или пък теб те е страх точно от това, да не би да се разведа.

Трябва да избягам от това място. Трябваше да го направя още нощес. Грабвам жилетката  и чантата си, подплашена от думите и от увереността в гласа му.

Когато започнах тази връзка, мислех, че няма да ме доведе до тук. Смятах, че ще е нещо мимолетно и че ще е за развлечение. Исках нещо необвързващо, без никакви ангажименти, без  чувства, сладникави думи и обещания.

-Бягаш ли?- той ме настига, преди да прекрача прага на входната врата.

-Закъснявам за работа.-изричам  и правя опит да го целуна. Ала той се отдръпва и ме хваща за брадичката.

-Ти изобщо изпитваш  ли  нещо към мен?

-Не е време за  такива разговори, Мишле…

Изпитвам ли нещо към него? Мисля, че не. Даже понякога има моменти, когато не го желая. Но ми харесва начина, по който предизвиква възбуда в мен. Харесва ми и това, че ме разкрепости и ми показа, че всеки един фрагмент от интимността може да се превърне в изкуство. Изкуство – да ваеш с устни, да рисуваш с ръце и да оцветяваш с тяло.

–Ще ти се обадя.-отсичам и затварям вратата зад себе си. Но въпреки колебанията си  оставам и трите нощи в дома му.

 

***

 

Никога не се  бяхме се срещали през деня.

Когато телефонът ми се развъня и на дисплея се появи надписа „Мишлето“, очаквах да получа покана за вечерта. Но той ме изненадва.

-Може ли да освободиш следобеда си? Искам да те заведа на едно място.

-Имам много работа. Наближава крайният срок, а още до никъде не сме стигнали.-отвръщам, надявайки се да отклоня без сътресения предложението му.

-Ще те взема след час.-отсича категорично и затваря. А на мен не ми остава нищо друго освен да излъжа прекия си началник, че имам неотложен личен проблем.

Излизайки от църквата, която реставрирам заедно с още трима колеги реставратори, аз спирам поглед върху изписаните лица на  Св.св. Петър и Павел, чиито имена храмът носи от векове наред. И за пръв път сещам срам, огромен срам и чувство за вина. За момент пред очите ми се материализират интимните сцени, в които аз съм главно действащото лице. Втренчените  очи на двамата светии, ме карат да се чувствам най-голямата грешница на земята. Те ме гледат така, сякаш  всеки миг към мен щяха полетят камъни,  които да  унищожат тленното ми грешно тяло. Ала не се случи нищо такова нито в черквата, нито извън нея. Въпреки всичко, тези нелепи чувства ме държат през целия път, докато черното пежо си проправя път през гъмжилото от автомобили.

Постепенно малкото ни, но маневрено возило се изплъзна от задръстването и поема към покрайнините. Високите модерни сгради  и  панелните сиви блокове отстъпват постепенно място на китни  къщи, чиито балкони са потънали в цветя. Широките булеварди се вливат в малки кичести улички, а небето изчистено от обедните облаци, искри в синьо като сапфир.

Знам, че той ме наблюдава. Усещам както погледа му, така и парфюма му. Този път ароматът му ме задушава. Задушават ме и пръстите му, които стискат  лявата ми ръка. И независимо, че климатикът в колата работи на пълна пара, натискът в дробовете ми  от липсата на въздух взе да се усилва.

„Господи, трябва да сложа край на тази връзка. Тайните срещи и тъмнината, която чакаме, за да сме заедно, ме потискат. Но…миговете на интимност, те са невероятни, та затова ми се ще да ги задържа още мъничко. Що за извратен  човек съм аз?  “ –мисля, докато ангелът и демонът в мен се вкопчват един  в друг, водейки   ожесточена битка  за душата ми.

 

Колата спира след час. Оглеждам се. Няма сиви блокове и административни сгради. Няма ги и китните къщи с от крайните квартали.  В подножието на планината сме.  Пред очите ми изниква бъбрековидно езеро, оградено от трите страни с гора. Зад него виждам красив триетажен хотел, над чийто вход с големи алени букви пише „При езерото“.

-Какво е това?-питам, извръщайки глава към него. Зениците ми се разширяват, понеже чак днес констатирам, че той е очарователен с меката си кестенява брада и с наситено зелените си очи.

-Семеен хотел с така модерните спа процедури, по които всички са луднали.-отвръща и се усмихва.

-Довел си ме тук, само защото ти се прави секс сред природата, така ли?

-Секс!? Нима мислиш, че само заради това се срещаме!? На толкова бездушен човек ли ти приличам? Не ме ли опозна поне малко за  тези  месеци, та ми задаваш такъв тъп въпрос, който меко казано ме обижда. Просто искам да обядваме заедно, да се разходим и да поговорим.

Правя опит да го хвана за ръката, ала той я издърпва и излиза от колата. Тръгвам след него. Въздухът е сладък. Ухае на бор и треви.

-Няма да лъжа. Да, запазих стая в хотела, защото не мисля да се връщаме в града.-споделя и ме поглежда в очите. -Искам да прекарам повече време с теб.

-Утре съм на работа и…

-Обади се, че няма да ходиш.-заявява и тръгва бавно покрай езерото.

Водата е гладка като огледало и блести на слънцето. Настигам го и го хващам за ръката. Пръстите му са студени. И не само те. От цялото му същество лъха хлад. Целувам го.

-Понякога си жестока.-казва.-Нали не мислиш, че  една целувка може ще заличи горчилката от реакцията ти. Не ми се сърди, но не те разбирам.

-За какво искаш да говорим?

-За нещо важно, но въпреки това може да почака до вечерта.- отвръща и изключва  телефона си.

Езерото остава зад нас. Отпред е единствено гората. Чак сега забелязвам, че не е облечен по обичайния си начин – с костюм и риза. Дрехите му са непретенциозни и практични. Забивам поглед във врата му и го пожелавам точно тук и точно сега. Когато го спирам и го придърпвам към един от тъмните стволове на дърветата той е озадачен, но отвръща на целувката ми. Ръцете му са плахи, сякаш за пръв път се допират до тялото ми. Затова  ги направлявам сантиметър по сантиметър. Водя ги по правилния път и им показвам, че онова по което се плъзгат е само и единствено за тях. И забравям, че е ден. Игнорирам разума, с който винаги съм му се отдавала и го заменям с ранима и дълбока чувственост.

И тази чувственост не ме напуска дори и през нощта, когато удовлетворена от пръстите и устните му, аз прехвърлям крак връз тялото му,  галейки гърдите му.

-Ще ми кажеш ли, защо сме тук? –питам и лягам на рамото му.

-Подадох молба за развод.

-Какво!?

-Подадох молба за развод.

-Чакай!-изтръпвам цялата от новината. Тя засяда в гърлото ми. Скачам като ужилена и сядам, гледайки го объркано.- Не говориш сериозно.

-Напротив. Напълно сериозен съм. Бях сериозен и преди, онази сутрин в края на април, когато ти избяга от разговора. Сериозен съм и сега. Тези кратки срещи не ме задоволяват, нито пък криенето. Искам да закусвам, да обядвам и да вечерям с теб. Искам да се разхождаме без цел, да четем заедно. Просто е. Искам да живея с теб.

-Но това е грешка!-възмущавам се и закривам тялото си с чаршафа.

-Кое е грешка? Връзката ни или решението ми?

-И двете.- отсичам  и виждам, как  той   ме поглежда изумено. Невярващо.

-Не! Не е възможно да го казваш! Щом е грешка, защо не прекрати отношенията ни още в самото начало, а продължи да се срещаш с мен? Я чакай -той ме поглежда в очите-  май  за теб съм само развлечение.  Нещо между другото. Разведряващ  лъч в скучния ти живот.

-Ама…-опитвам се да замажа издънката, но това е невъзможно.

-Спри! Не желая обяснения. Мислех, че изпитваш нещо към мен. Лъгал съм се…. Бил съм сляп през цялото време. Ти си…По дяволите!

-Мишле, какво правиш?

Той навлича бързо тениската и спортните си панталони, без да отговори на въпроса ми.

Вратата се удря с трясък след него, а аз дори не правя опит да го догоня. Излизам на терасата и го виждам как се качва в пежото. Светлините на фаровете осветяват тесния път и се изгубват сред плътните черни сенки на високите дървета. Сядам безмълвна на един от двата плетени стола и се заслушвам в песните на  щурците. Мисълта, че връзката ни току-що е приключила превзема ума ми. И незнайно сред тази мисъл, като искра проблясва  едно изречение от книга, която  прочетох наскоро  „ … беше се появил като погнуса и омраза, а сетне бе влязъл в мен като любов.“ …………………