Акордеониста
Наблюдавах го, как едва тътри левия си крак ( все едно е чужд за тялото му) и как му трябва доста време, за да качи себе си и очукания акордеон в трамвая. Той бе обикновен, даже безличен човек, будещ съжаление заради недъга си. Човек без лице, който би бил незабележим на улицата, ако не изглеждаше така окаяно. Окаяността крещеше през мръсните му прокъсани дрехи, надничаше между оределите му сплъстени коси и гледаше с мътен поглед от очи, почти незабележими сред необятността на тъмните кръгове и торбички. Сигурно затискаше отчаянието си с алкохол. С евтин алкохол. Какъв беше? Пияница? Пройдоха? Или от онези „ професионални просяци“, които издържаха с просия наелите ги. А не беше ли просто един от многото клошари родени от „благото време“ на демокрацията. Клошар, който не намираше начин да излезе от безизходното си положение, понеже ценностите на обществото ни са вече различни. И религията ни е друга – религия на парите, властта и безцеремонността. Звучи ужасно, но е факт. Виждал съм интелектуалци около кофите за боклук, пенсионирани учители да чакат за остатъци от храна край заведенията за бързо хранене и бивши военни, които пречупили насила гордостта си, охраняваха паркинги и складове на мутри и кредитни милионери.
На спирката около „Попа“ имаше много хора. Всички го гледаха как се опитва с усилие да преодолее двете невисоки стъпала, но никой не пожела да му помогне. Вонята от мръсните му дрехи и немитото му тяло буквално ме задуши, когато той застана до първата врата. Точно там седях аз. Седях, гледах и не направих нищо. Просякът първо качи акордеона си, след което около пет минути дърпаше след себе си недъгавия си ляв крак. Някои от пътниците почнаха да роптаят и да подканят ватмана да тръгва. Странна е тази наша бездушност. Правим се, че не виждаме очевадното, глухи сме за истината и сме толкова упорити в желанието си да не даваме шанс на по-слабия, та чак се плаша от това.
Най-сетне той се качи и трамваят със звън потегли по релсите. Хората около мен се правеха, че не виждат акордеониста. Така им беше по-лесно. Нали после щеше да им иска пари. А моя милост? Аз го наблюдавах. Вероятно журналистическото в мен бе по-силно от миризмата на старото му немито тяло и от ужасния му външен вид или пък просто бях личност, която се впечатлява от трагични персонажи. Всъщност, ако трябва да бъда честен работех по нов материал, свързан с невъзможността на онова поколение расло при социализма, да се реализира в тази меко казано съвременна „джунгла“ и знаех, че всяка допълнителна информация, каквато ѝ да е тя, би се оказала полезна за работата ми. Но не това бе интересното, а друго. За миг се поставих на мястото на този изпаднал човек. Представих си безпътицата, в която се намира, липсата на сигурност, вероятно дом, близки, приятели, перспектива за бъдещето и изведнъж ми се прищя да крещя, руша, дори да стрелям. Абсурдно е, знам, но в себе си усещах една безпомощност, разбирайки колко ненужно, отритнато и безпризорно, може да се окаже дадено човешко същество. И се запитах – ние човеци ли сме? А ако не сме, какво сме?
Клошарят започна да кашля и да се дави от напъните на сухата кашлица, което предизвика у пътниците още по-силно недоволство. Пуснаха се няколко неприятни реплики, но той се направи, че не ги чува. Избърса потното си лице с нещо подобно на кърпа и разтегна акордеона. Първите акорди бяха жалостиви и протяжни, все едно скърцат несмазаните панти на стара врата, но после от акордеонът, направляван от мръсните с изпочупени нокти пръсти, се заниза познатата мелодия от филма „Бялото слънце на пустинята“. Песента „Ваше благородие“ запълни всяка частица от трамвая. Понесе се из мотрисата и ни за разказва история. Гледах с възхита акордеониста. Почернялото му мръсно лице, като че ли изведнъж се изпълни със светлина. Толкова грееше то, та заслепяваше очите ми, така както може да ги заслепи единствено слънцето. Докато разтягаше и свиваше акордеона, забравих че е просяк, че куца с левия си крак. Не долавях миризмата на немитото му тяло. Не чувах шушуканията на останалите пътници. Сякаш не се намирах в стария трамвай, а в концертна зала сред много хора и оркестър, след чийто виртуозни изпълнения следваха бурни аплодисменти и многобройни бисове. Свиреше акордеонистът и след всяка изсвирена мелодия, минаваше с една пластмасова чашка да събере дребните монети, които му даваха хората. А аз слушайки го, пропуснах спирката си. После забравих да сляза на следващата. И така наблюдавайки и наслаждавайки се на музиката, стигнах до последната. Там музикантът-просяк свали акордеона, прибра събраните пари в онова подобие кърпа и едва- едва слезе от трамвая.
-Господине…Извинете…Господине…-викна ватманът и за мое учудване, констатирах, че говори на мен.- За депо съм. Хайде само вас чакам! От сутринта блъскам и вече нямам търпение да се прибера, да забравя всички тези хора и да ударя една ракия.
-Оо, да съжалявам…- извиних аз.- Не исках да ви задържам, просто този човек…той ме накара да се замисля за …живота си…
-Хмм…Защо ли такива хора ни карат да се замислим!?- на себе си, като че ли каза ватманът.
-Та той е невероятен! Знаете ли нещо за него? – попитах и станах от седалката.
-Нали! Невероятен е. Затова му позволявам понякога да досажда на пътниците. Познавам го. Навремето имах вземане -даване със сестрата на бившата му жена. Хубава беше съпругата му, доста по-млада от него, оперна певица, ако ви кажа името ѝ надали ще повярвате, че някога е делила един креват с него. Била е негова студентка, докато преподавал в консерваторията. Влюбили се. После се оженили и им се родило дете. И от тогава всичко тръгнало назад. Детето се разболяло от онези болести онкологичните и лечението му глътнало не само спестяванията им, но и семейното им жилище. Заложили го срещу заем и го изгубили.Трябвали им пари за лечението на сина им в чужбина. Лечение! Глупости! Кой може да се бори с рака!? Никой. Детенцето починало и вече нямало нищо какво да ги държи заедно. Развели се и той като всеки мъж в такова положение, посегнал към чашката и се пропил. После го уволнили от Музикалната академия. А друга работа? Ето така се препитава сега…Трагедия…То в днешно време трагедии да искаш. Рядко свири в трамвая, иначе можете да го видите на“Витошка“. Там разтяга акордеона си и зиме, и лете.
-А жена му?
-Какво за нея? Мисля, че живее с друг. Така подочух. Искате да ви хвърля до метростанцията?
-Не, благодаря…- отвърнах и се усмихнах тъжно.- Приятна почивка, сигурно хич не ви е леко с тази работа.
-На кой ли му е леко в днешно време. Ние ватманите сме свещениците на обществения транспорт. Правим се, че не виждаме гратисчиите, просяците. Изслушваме търпеливо проблемите на хората… А, забравих да ви кажа, че голяма част от парите, които акордеонистът изкарва от просия, ги дарява за деца с онкологични проблеми. Може да е изпаднал, но човекът има сърце…Хайде и бъдете здрав.
Трамвая потегли, а аз гледах след него, додето погледът ми не го загуби сред гъмжилото от автомобили. Тръгнах пеш към метрото и точно там на метростанцията го видях – него бившият преподавател от консерваторията. Свиреше. Отново. Минах покрай него,спрях се за миг и пуснах още една банкнота в чашката му, след което побързах да сляза по стъпалата. Понякога има житейски истории, които те разтърсват до дъно. Историята на акордеониста беше от тях.
ние ватманите сме свещениците на обществения транспорт. Правим се, че не виждаме гратисчиите, просяците, джебчиите. И ни се ще поне вечер да разтоварим товара си…Как беше …“колко мъка в този свят боже…“
