КОРОНАТА
Старият град. Легендарният град. Градът край морето…Той се простирал отпред, ала пътят до селището приличал на река, понеже буря вилняла предните два дни. Старецът от далеч забелязал тъмносивите облаци бълващи дъжд, светкавици и оглушителни гръмотевици. Ала не се изплашил. Той бил стар войн, с благородна кръв, владетел, затова страхът бил чужд на кралската му природа. Възрастният чужденец си представил как морските вълни връхлитат на талази брега и как помитат всичко по пътя си, но не се отказал. Продължил да крета по калния път, опирайки се на дебелата си тояга.
Бурният вятър постепенно отстъпил мястото си на южняка, който пък се заел бързо да суши покриви, дворове и улици. Градът изглеждал пуст, затова старецът стигайки центъра спрял и свъсил вежди. След миг презрителното изражение на лицето му се стопило и в очите с цвят на сутрешно небе се появила влага. Най-сетне, след дълги скитания по широкия свят, намерил онова което търсел, онова заради, което изтърпял безброй унижения и лишения. Ниската постройка от сънищата изникнала пред очите му. По тънките му устни се разляла победоносна усмивка.
Пътуването свършвало тук!
Придърпвайки тъмната качулка по плътно към сбръчканото си лице, той пристъпил с твърди стъпки в двора. Някой го посрещнал, някой когото старецът наричан Захария – познавал. Този някой се казвал – Марк.
-Казват, че силата ти е колкото на три мечки. Погледът по-зорък от този на орела, издигащ се волен във висините, а ръката ти хващайки меча, надминава бързината на кобрата. Защо такъв човек като теб, на чиято глава, аз старецът виждам корона, живее в бедност? Нима всички са неблагодарни и са забравили какво стори за тях?- запитал възрастният чужденец, сядайки върху грубите стъпала, напечени от яркото слънце. -Забравиха ли, че ти им помогна да се обединят и да отблъснат варварите напиращи към земите им? Забравиха ли твоята мощ и сила? Нима с тази малка къща засвидетелстват своята почит, Марк? Нима не заслужаваш богатство и власт!? Не знаят ли, че ти си потомък на една от най-великите династии, населявали някога тази забравена от Бога земя?
Мъжът, когото чужденецът нарекъл Марк, се усмихнал, седнал до госта си и отвърнал:
-За мен легендите нямат значение… Нито съм силен колкото три мечки, нито съм бърз като кобра и зорък като орел. Но за едно си прав – роден съм с корона. Ала това прави ли ме по-достоен от онзи, който оре земята? Прави ли ме по-добър от месещия хляб? Прави ли ме по-работен от рибаря, който става в ранни зори, за да налови рибата, която слагаме на трапезата си? Не, разбира се. Това, че преди години тръпнех да сложа корона на главата си, не означава, че съм най-добрият, най-силният и най-умният. Не винаги, обаче съм мислел така както сега. Помня, че когато бях принц си внуших, че единствен аз съм достоен да управлявам. Че нищо и никой не трябва да ми попречи по пътя водещ към трона. Възгордях се. Ослепях. Оглушах. Сърцето ми се превърна в камък. Виждах и исках единствено нея – короната. И войната между мен и брат ми не закъсня. Омразата ме превзе и ме поведе към дъното. Изгубих всички битки и бях принуден да бягам. От някогашната ми славна армия останаха шепа войни. Скитах се с тях, но и те ме изоставиха, посечени от вражески меч. А съюзниците ми? Те се отметнаха, преминавайки един по един на отсрещната страна. Никой не подкрепя губещите, нали? Душата ми преливаше от омраза. Мразех Бог, рода си, земята си, баща си… Мразех най-вече него. Той беше причината за враждата обхванала страната ни. Баща ми – Кралят насъска синовете си, използвайки притегателната сила на короната. Манипулираше, използваше и се наслаждаваше на братоубийствената война. Загубих… Загубих не само хората, но и себе си. Мотах се по пътищата близо година и най-накрая дойдох тук, изпълнен с ненавист, ярост, гняв. И още първата вечер се сбих. Пиян от тежкото вино, щедро наливано от ръката на Дионис, едва не убих човека, който се опита да защити от наглостта ми дъщерята на ханджията. Местните ме изхвърлиха от селището си. Прокудиха ме като мръсно псе. Но аз се върнах.
-Защо се върна, Марк?
-Защо се върнах ли? Знам ли? Просто се върнах и заживях на бунището. Наливах се вино и проклинах всеки, който се опитваше да ми даде съвет. Биех. Биеха ме. Заприличах на старец, въпреки че бях млад. А омразата? Тя ме превзе напълно и окончателно. Но? В един миг всичко се промени. Как стана промяната ще попиташ? Промени ме постъпката на човека с когото се сбих първата вечер и когото едва не убих. Той дойде при мен и ми предложи приятелството си. Не повярвах на очите си! Не повярвах на ушите си. Стоях като поразен от гръм…Господи… Аз, великият войн нямах смелост да го погледна в очите. Изпитах срам. Сетих унижение каквото никога преди, дори и след поражение в битка, не бях изпитвал. Напуснах града без да се двоумя. Не можех да си обясня постъпката на този човек, който вместо да ме намрази, за онова, което му причиних ( заради мен бе окуцял) бе готов да загърби болката си и да ми помогне. Трябваше да се махна! Нужно ми би да проумея постъпката му, да се вгледам в себе си. Открих едно местенце край брега – малък залив и заживях на него, сам. Морето излекува ранената ми душа. Отрезви пияната ми от гняв глава и ми върна увереността, че хубавото тепърва предстои. Че не короната е важна, а другото – хората. След година бях готов да поема десницата на човека, предложил ми приятелството си. Бях готов да застана до него, за да защитим нашия град от варварите. Заедно, с него и със съгражданите ми, направихме това място част от Рая.
Захария грубо се изсмял. Тоягата, която само преди минута чертаела произволни кръгове в пръста, замряла в костеливите му ръце и паднала върху несъразмерните каменни плочи. Слънцето за миг се скрило подплашено от свъсените му вежди и от мълниите, които играели в сините му очи.
-Рай! Що за глупост! Как си позволяваш да сравняваш мястото, където Господ приема блажените със селище, почитащо все още езическите традиции!
-Раят е вътре в нас.- отвърнал спокойно Марк и се усмихнал. – Ние изграждаме камък по камък храма, в който да влезе Създателят ни. Никога няма да забравя думите на моята дойка: „Задоволявай се с това, което притежаваш и вземай само онова, което ти е необходимо. И знай, че ще се чувстваш доволен, богат, успял.” Приложих съвета ѝ тук, и да си призная се чувствам удовлетворен.
Марк не доловил трепването на стареца. Двамата замълчали. Минали часове под знака на това тежко, неловко мълчание. Хората взели да се прибират по домовете си. Слънцето заслизало на запад, обагряйки небето в пурпурно– червено. Чак тогава Захария продумал:
-Не случайно в началото на нашия разговор споменах, че виждам корона на главата ти, сине! – незнайно как в ръцете на чужденеца се появил златен венец, обсипан със скъпоценни камъни. Те заблестели и хипнотизирали Марк. -Родината те чака, синко. Тя се нуждае от силната ти десница. Аз съм вече стар и немощен, а брат ти….Той се извърна от мен….Той… Короната е твоя, стига да я искаш.
Вечерта се спускала бавно, по-бавно от обикновено, чакайки отговора на по-младия от двамата мъже. Звездите приветствали Луната. Вятърът любопитно се спирал над кралския атрибут и озадачен се стрелкал към Високия хълм. Все едно минали векове преди Марк да проговори, онемял и заслепен, с биещо до пръсване сърце.
-Красива е…Бях забравил как изглежда…- промълвил той. Гласът му треперил. Изпотените му длани поели украшението, заради което изгубил не само приятелите си, но и себе си. Пръстите му се плъзгали по камъните, по изящния кръст инкрустиран с рубини. Повторили, потретили, не спирали да се наслаждават и да се убеждават след всяко докосване, че са истинските – избраните от прадядо му. От устните му се изтръгнала въздишка на облекчение, на вълнение, на отчаяние. Никой не могъл да знае какво изпитал в онзи миг Марк. Дали щял приеме короната, за която бленувал дълги години. Дали щял да я сложи върху главата си и да забрави, че заради бил загубил толкова верни приятели? Дали бил готов да изостави бедната къща, в която до днес се чувствал щастлив?
Захария гледал сина си и надеждата все повече и повече растяла, уголемявала се, превземала го. Искал, надявал се, мечтаел да види на трона – първородния си син, нежелания, прокудения. Знаел, че за него се насели легенди, че невзрачната сграда, която обитавал не подхождала на благородния му произход, че единствен той притежавал силата да подчини непокорните васали.
-Преди години заради нея продадох душата си на дявола. Бях готов да убия собствения си брат и по–лошо да забия отрязаната му глава на кол за назидание. Сега обаче за мен тя е едно украшение, на което мога просто да се наслаждавам. -Марк погледнал короната за последно и я върнал на баща си. – Моят народ е тук, на това място, което презираш и за което говориш с насмешка. Приеха ме, когато бях най–лош. Поднесоха града си в нозете ми, слагайки ми подобна корона. Дали ще разбереш, нямам представа, ала щом я усетих върху главата си, си дадох сметка, че не желая моите синове да изпитат онова, което бях изпитал аз и да застанат едни срещу друг, забравили, че са от една кръв.
-Променил си се Марк, променил си се…- Захария навел чело, скривайки сълзите си и не посмял да моли повторно, понеже дълбоко в себе си вече знаел, че синът му бил прав, и че идва моментът, когато всеки трябва да поеме отговорност за делата си.
