М e д о в и н а
Казах му:
–Вече съм наясно какво искам от живота. Най-сетне след толкоз години прозрях истината. С бизнес ще се занимавам, със собствен бизнес…Стига съм работил (изговарям думата с ударение на първата сричка, като един типичен представител на Севера) за други. Те да обират парасъта, а аз с трохите да се задоволявам. Да чакам това подаяние наречено – заплата. Да се гърча като червей до аванс и да броя стотинките у магазина. Баста! Патрон ще ставам. Шефче.
–Хмм…-измучава Гошо и надига пластмасовата кафена чашка.
В този мек, пролетен следобед с него сме се „изплющяли“ на една от пейките пред блока, пийвайки кафенце с повечко захар и малко алкохолец, така за блясък в очите. Ведро е времето, благо, само за приказки и мързел. Как и двамата се улучихме в почивка не знам, но ето, че вече слагаме за втори път градуси в кафето. Гледаме я прането висящо по терасите на отсрещния блок; я някоя по-засукана булка връщаща се от работа; я от време на време фиксираме с очи скритата зад кошчето за боклук – бутилчица.
Гошо ми е съсед. Живее на втория етаж по средата с жена си Цура. Знаем се от години, ама рядко сядаме и разговаряме, а за пиене да не говорим. Никога не сме пили, както си трябва. Няма и как. Под чехъл е той. А, НЕ! По-скоро под пеньоар. Неговичката тъй му е стъпила на врата, че той едва-едва го извръща, за да се огледа, пресичайки улицата. Наблюдавал съм го как раболепничи, как се умилква като позастаряващ котарак, как се снишава щом Цура го стрелне лошо с очи, както примерно се снишават кокошките щом петелът ги насмете. Страх има той от нея. Голям страх! А и как да няма? Сух е и е дребен. Плашливец!
Обикновено с Гошо разменяме по дума в края на месеца, когато като касиер на входа идва, за да вземе таксата за чистачката. А чистачката е тя – Цура. Чисти цели шест етажа, плюс тротоара и градинката пред блока.
–Хмм… -измучава повторно комшията и ме поглежда с изпъкналите си като на жаба очи. Всеки път щом ме погледне, чакам да заквака и да заподскача като краставо земноводно.
–Пчели ще гледам. Пчелин по проект ще направя с европейски пари. Представи си: стотина зелени кошера по полята на Дунавската равнина. Ех, каква лайка има там, какви акации, липи и цветове. А поляните? Ухааа…А черноземът? Екологично ще е производството, био, нали е модерно сега. Европейско, цивилизовано. Ще гледам кошерите под егидата на евро ценностите. Мед от щастливи пчели ще се лее.- продължавам да се надъхвам, както Камата надъхваше националния по футбол на онова велико световно първенство в Щатите. -Ще ги опушвам. Ще следя роенето им. Було ще слагам, додето оглеждам всяка пита, всяка пчелна килийка. Ще ги захранвам със захарец и ще се множи оня ти ми мед – кехлибарен, сладък, сълзица. Е, може и да го поразреждам малко. Те клиентите няма да разберат. Ще купуват и ще са доволни.
–Хмм…-чувам Гошо за трети път да мучи, гледайки ме, опулил жабешките си очи, сякаш му говоря за нелегален публичен дом, а не за кошери. Все едно му разправям, че ще отварям бардак във входа ни, вербувайки жена му за баш матроната в този дом на разврата. Вероятно си я представя по прашки или пък с жартиери, а може и с бич. Знае ли човек какво се върти в ума на околните? Като знам каква е жена му, само с бич и белезници я виждам. Върти бича и връзва клиентите. Фантазия, мъжка фантазия. Докато си мисля тези щуротии забелязвам как комшията се изпъва като струна, как рипва и застива с изкуствената си усмивка, щом Цура се появява бодро от към супермаркета.
–Кафенциии пийвате, значи. -констатира Цурето, заставайки пред нас с цялата прелест на огромната си снага. Това не е жена, а женище с ръце – буци; сигурно ако иде у фитнеса ще дигне сто от лежанка. С бутове мязащи на римски колони без капители, същинска тежко-атлетка. Или пък – представих си я как се върти в кръг, мятайки диск на някое регионално състезание по лека атлетика. И едни мустаки засукала, баш кат на Филип Тотьо …Оле-мале… Тая за кола или коло маска ( знам ли как е правилно да се каже) чувала ли е? Чувала е, трънки! Ама виж върти го тоз Гошо на малкия си месест пръст, като ключодържател го врътка. А, той завалията слуша и изпълнява. Ето и сега скача, поемайки двете торби с покупки и се изнизва подир господарката си – същинско пале, само остава да заджавка и да изплези език. Ужас! И я чувам да дудне по стълбището. А той мълчи. Дума не обелва. Я каже нещо, я е получил един зад врата. Но, тяхна си работа, аз себе си да гледам.
Допих си алкохолното кафе на пейката и се прибрах у дома, кроейки планове и чертаейки мислени проекти. Виждах се как печеля пачки, как ги харча с лека ръка, как се превръщам в бизнесмен. Виждах кошерите, летящите пчели, цветовете в поляните, меда в бурканите. В „Патрон“ се превръщах. В шеф. В баш шеф!
Ама на някой звънна на входната врата и прекъсна сладките ми като медец – мечти.
Гледам през шпионката и какво да видя!? Цура с книга под мишка, с онзи пеньоар приличащ на японско кимоно и с рехав кок на тила. На гейша се направила наща! Каква ти гейша – сумистка цяла! Пеньоарът така пристяга телесата ѝ, та чак през вратата долавям пращене на шевове и прокъсване на материя. Гледам и се чудя дали да отключа. Ама тя е нахална. Звъни втори път и то продължително. Звъни и наблюдава шпионката. Хитруша!
Отварям, а тя се хили под мустак и ми размахва томчето, което носи.
–Разбрах, че пчели си щял да гледаш. Затова реших да те подпомогна с нещичко. Книга ти нося, да почетеш, да се просветиш. Па ако искаш мога да ти обясня и аз нещичко за пчеларството. -казва и влиза в моя дом-крепост, без покана.
Най-нахално се намъква, все едно апартаментът ми ѝ е бащиния. Изува кичозните си чехли, тананикайки си някаква чалгия. Влиза и ме зяпа с влажния поглед на мачка. Така ме зяпа, че страх ме хваща. Протягам аз ръка да взема книгата, а тя почва да ме налазва още в самия коридор досущ като гигантска пчела. Каква ти пчела!? Не пчела,а Мецана с огромни лапи и убийствен дъх. Приклещва ме към стената и ме омаломощава между гърдите си, както пчеларят омаломощава с дим пчелите, и те замаяни от опушването ни летят, ни жилят. Притиска ме Цура към якия си гръден кош и диша шумно. А, аз се боря, дърпам се, извивам се, току да се измъкна от хватката ѝ, ама не става. Не мога да се отскубна от буците и римските колони. Мачът между нас продължава без почивка и без рефер. Неравностоен боксов мач – от едната страна на ринга представител на тежка категория, а от другата боксьор категория супер перо. Аз я тласкам навън. Тя ме бута навътре. Пот, слюнка и зъби са оръжията в този неравностоен двубой. Най-накрая с последните ми останали сили успявам, да изблъскам от територията си тази огромна пчела и да пусна в действие всички възможни ключалки и вериги. Но тя не си тръгва. Чувам я да диша тежко, да дращи по вратата. Само дето не замучава като самка. След което (явно уморена и обезнадеждена) изведнъж се отказва от обсадата и понася масивната си снага по стъпалата. А аз изцеден и разнебитен се изсулвам върху теракота.
–Пчели ще гледам. Що не си седя кротко и да си работя тихичко. Бизнес с мед ще правя. По-голяма простотия не бях измислял. – говоря си сам и подпирайки се на стената се изправям.- Я да си направя една медовина, да ме отпусне и успокои.
Медовина. Медовинка по моя рецепта. Проста рецепта, възможно най-простата –преварявам вода и бухам в нея лъжица мед, купен мед. А дали е мед? Какво значение има?
–Важното е, че избягах от Цура.-изричам, отдъхвайки си.
После бавно разбърквам меда в топлата вода и пиейки глътка подир глътка, забравям за кошери, пчели, поляни и чернозем.
