СЕЗОНЪТ НА ВОДНИТЕ КОНЧЕТА
Разходка със Стоян Терзиев преди премиерата на книгата „Сезонът на водните кончета“, която се очаква на 15 ноември, в Първо студио на Радио Пловдив в 18.00 часа
Свърши ли сезонът на водните кончета или тепърва започва?
Сезонът на водните кончета настъпи, когато Людмила публикува на стената си във Фейсбук следното наименование на снимка: „И гледаме се с есента в очите…“. Доразвих този образ в стихотворение, в чийто финал започнаха да пърхат леко и ефирно ниско летящи водни кончета. Оттогава съм в този сезон и се чувствам добре в него, защото е скроен за двама.
Людмила Борисова в предговора към книгата, Ви определя като „Писачът на любовни писма” или „Общуващият с ангели”, а Вие как се определяте?
Аз се определям като уседнал трубадур, който пътува из пустини, езера, морета и реки с мислите си. Людмила е верен редактор и верен мой пастир в словесността, който бдително ме пази от собствените ми заблуди и е сигурен пояс в мрачните ми пропадания.
Трудно ли се намира човек, с когото се превежда Вивалди на урду́?
Урду е един от официалните 90 езика в Индия. Когато преживееш 4 сезона с един човек, влизаш в пети. Мило е да си представиш, че някой до теб споделя лудостта ти да превежда на урду Вивалди. Това ако не е любов…
Хората казват, че най-лесно се живее с човек, с когото си изял една торба сол, а как стои въпроса с хляба и чубрицата?
Ха-ха-ха. Не по същия начин май… Чубрицата се появи в един мой сън и стана повод за едно симпатично кихане, от което се събуждам. Много мила е грижата да завиеш любимия човек до теб след това. Има хляб в това за любовта, нали?
Струва ли си, заради някого да се отиде в пустинята Моха́ве? И ако да, защо?
Мохаве звучи като накрай света, не само защото там е Долината на смъртта. И ако преследваш някого там, на този някого трябва да му е ясно, че няма отърване. В този смисъл си струва. Пък и звучи поетически като урду.
Мимът в стиховете Ви е символ на мълчаливия и действащ човек, или е алегория за…?
Начин да накараш някого да направи това, което ти би искал да направиш, а не можеш. Мимът ми е ценен, защото действа безсловесно. По този начин поезията напуска дори словесността по някакво алхимическо свойство.
Барът, в който седите с Илия Йончев, какво Ви донесе и какво отне?
Хм… Отне ни няколко изпити апартамента в продължение на почти 20 години. Но пък ни даде срещи, за които цената си струва, си мисля сега.
Ангелите само на кротката страна на душата ли кацат?
На моята душа – да, защото от другата страна са демоните. Цяла мъдрост е човек да ги разпознава. Да не говорим пък, ако се вслушва в гласовете им – може да носи, както дар, така и опасност.
Смъртта на Кольо Карамфилов промени много хора. Последвалите събития в голяма доза бяха грозни. Изписаха се много глупости и още повече се наговориха. Какъв (какво) беше за Вас Кольо Карамфилов?
Смъртта на Кольо истински ме разтърси. Посветил съм му стихотворение. Не бяхме близки приятели, но бяхме близки духом. След като бате Кольо си замина, осиротях по някакъв начин. Беше разностранно талантлив. И от всичко по много. Събитията след кончината му няма да коментирам, не съм замесен в тях.
Има много интересна случка около Петър Чухов. Двама приятели си говорят и той минава покрай тях. Единият казва: „Я виж Чухов минава“, а другият отговаря: „Извинявай, но Чехов не беше ли умрял?“ Къде стои съвременната поезия във Ваше лице, в лицето на Чухов?
Колегата поне е имал късмета да го свържат с един блестящ драматург. Синдромът „Индира Ганди и жена му“ има вечни проявления, но само една същност – гордо шестващото невежество.
Иначе съвременната поезия е там, където с колегата Чухов и другите съвременни автори я поставим. Вече не сме от поколението „млади поети“ и трябва да осъзнаваме отговорността на своята зрялост. Ще сме си свършили работата, ако младите престанат да залитат масово по Буковски и Гинзбърг.
Дълго мислих, но ще споделя разговор с друг свой любим български съвременен поет Елин Рахнев. Когато излезе „Канела“, му казах: „Знаеш ли, стиховете ти ми помагат да обясня чувствата си на жените“. „И вързаха ли ти?“ – попита небрежно той и вметна през рамо: „Казах ти аз, че няма нужда от поезия“.
Имате няколко стихотворения, посветени на творци, които вече не са между живите. Млади, отишли си сякаш без време. Мислите ли, че изкуството осиротява?
Изкуството колкото ограбва, толкова и дава. Кольо Карамфилов, Ицко Мазнев, Вазкен Налбантян – имам техни посвещения в книгата „Сезонът на водните кончета“. Това е мой начин да изразя скръбта си… Казвал съм и друг път – поезията е моят начин да общувам със себеподобни.
Портокал или лимон?
И двете. Задължително поднесени от изящните пръсти на жена. „Портокал и лимон“ е текст на моя песен, който включих в стихосбирката, за да не се погуби във времето. Иначе съм метнал песента в Ютюб и всеки, който пожелае, може да я чуе. Има невероятна блусарска китара. Винаги съм твърдял, че личи, че тази песен е писана от басист, защото мелодията се развива като партия на бас китарата. Добре, че е записахме професионално в студио навремето, когато имахме условия за това. А колегата ми Владислав Севов я изпълни блестящо.
Споделяте, че пишете средно по 8 стихотворения на година. Това е защото
„…музите доскорошни
гуляят по банкети
със чиновници“
или…?
Не съм от продуктивните автори, явно. Тук е мястото да благодаря на издателя Иван Богданов от „Буквите“, който повярва в мен в това трудно за издаване на поезия време. На мен самия ми стана интересно, като събирах текстовете си за новата книга. Предишната ми стихосбирка „Устоимо“ е издадена през 2010 г. Сега сме 2016-а. Събрах 48 текста, число което съвпадна с годините ми и го приех за верен знак. Но простата аритметика показва, че за 6 години съм писал средно по 8 стихотворения годишно. Но това е просто статистика. Книгата започва с „Живот с теб“, за да свърши с мъртвите поети. Живот и смърт. Целият този път е поезия, едно обяснение в любов към един конкретен човек.