Елена Диварова: В „Сезонът на водните кончета“ Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа чудото
Елегантно, с прецизна архитектура на корицата и въздействащи пропорции, книжното тяло е първото, което харесваме в „Сезонът на водните кончета”. Художник на корицата и автор на картината, която влиза в нея, е Илия Йончев. Издател е фондация „Буквите”. Интересно е да отбележим, че тук е споделена платформата „Мечта за книга” с много точна информация за предоставени интересни възможности за издаване на книги.
Заглавието. Фриволно ли е това заглавие – „Сезонът на водните кончета”? За мен да. Друг ще каже, че звучи ефирно. Въздушно. Подводно. Напомня заглавие на друга книга от същия автор – „Сънят на пеперудата”. Приемам фразата в настоящото заглавие като ключ. Не само ключ към книгата, но към автора! Човек с изострена чувствителност, деликатен, обръща бронята на защитния рефлекс към нас, читателите – да не ни боли, ако разберем нещо. А ние ще разберем!
Толкова за заглавието. Какво четем в тази стихосбирка? Без да правя анализ, ще спра вниманието на две-три от нейните специфики. А много още ще останат извън моя коментар, защото тук има 48 стихотворения, измежду които няма компромиси в морално или естетическо отношение и всяко от тях заслужава да бъде четено с усърдие.
- Преди всичко в тази стихосбирка виждаме линията на любовното чувство.
- Освен това интересен е рефлексът на поета и изобщо на твореца у Стоян Терзиев да посвещава стихове, да дава обяснения към някои от тях.
- А най-интересен според мен е образът на един мим, който се появява на различни места между останалите творби и появата му, съвсем не произволна, структурира книгата – една структура, основана върху принципа на движението, на фината промяна, доколкото самата функция на мима да общува без думи насочва към странни дълбочини в нашето мислене.
Има и един въпрос, който не бива да се пропуска. Стоян Терзиев казва, че не е продуктивен поет, това е четвъртата му книга. Колко трябва да бъдат книгите, за да си поет? Въпросът прилича на онзи – колко трябва да бъде дълго едно стихотворение. В изкуството количествените признаци са от съвсем друго естество. Важно е не колко е дълго стихотворението или колко са на брой книгите, а колко любов има в тях.
Да разгърнем сега стиховете.
Първото, което исках да коментирам, са бележките под черта – към това нещо литературната критика не се отзовава ласкаво. Авторите да не обясняват – едно почти канонично условие. Добре че Стоян Терзиев не се съобразява с такива изисквания. На мен ми харесва така – с бележките, които отварят и други пътечки – извън стиха, пътеки към спомени за хора, за книги, за изложби, кръчми, музика…. Та да обобщя с две думи – бележките под черта в книгата са едно от нейните богатства.
Ритъмът на книгата напомня синкопите на морзовата азбука. Няколко стихотворения се редят, изцяло потопени в образа на жена, после само едно или две за нещо друго, не за жени. В началото равномерно, после по-неравномерно – се появява един мим, много специфичен, много стоянтерзиевски образ, който в пет такта изгражда вътрешна реалност (да кажа ли паралелна реалност? Но не ме разбирайте езотерично) – това са пет тристишия, които рамкират книгата отвътре. Пет тристишия, в които един мим, като глас в антракта, казва нещо важно. Ще цитирам само едно:
МИМЪТ 2
Помолен да опише
животът на Ван Гог,
мимът се втурна да търси бръснач.
Направете този опит – един от вашите прочити да изтегли само тристишията „Мимът”. Ще чуете интересни неща от героя, който няма реплики.
И сега нека да тръгнем по следите на алюзиите. „По следите на една изгубена депресия” – заглавието на това стихотворение (което към края си се разгръща в нещо друго и излиза от бреговете на жанра), ни подсеща за Марсел Пруст и монументалния му роман „По следите на изгубеното време”. Между тези заглавия ние потъваме в свят, изграден от отражения и срещаме… Кольо Карамфилов, който търси изгубената си депресия. Точно заради пресичащите се под различен ъгъл и отразяващи се взаимно години, автори, имена контурите на образа стават особено ярки, реалността се връща много осезаема, връзките между хората са живи, хората са живи.
Някой може да каже, че „По широките сънни полета” няма общо с Ягодовите полета (или поляни) на Джон Ленън, но това изобщо не е така. Светът е много чудно място и пътувайки през него, ние често сме застигнати от чужди сънища и Ягодовите поляни, онзи детски дом на Армията на спасението, прилича на галилейската пустош от стихотворението на Стоян Терзиев, и това са все места, в които някой укротява лудостта ни.
„Любов по никое време” – тук неудържима е алюзията с „Любов по време на холера” на Маркес, но и без Маркес заглавието е твърде експлоатирано и като смисъл, и като конструкция. Само че зад това заглавие – „Любов по никое време”, стои едно от най-синтетичните произведения в стихосбирката. Макар че бележката под черта подава ръка, читателят не бива да е спокоен пред тези няколко реда. Те са много чиста сплав от образи и идеи, в такава сплав е трудно да се проникне, редовете блестят като бяла светлина и само с бяла и чиста мисъл можем да я разложим на различни цветове – цветът на посланието, на мълчанието, на самоиронията, на далечината… Хазарската принцеса и „Хазарски речник” на Милорад Павич, кантора за писане на любовни писма, самият писач (тук фонетичната алюзия е много силна), марката под езика – с тези бегли цитати само се докосвам до силен текст, който може да бъде четен години.
„По-ниско билото, майстори” – тук дали трябваше да има бележка под линията? Ако някой не е чел разказите за семейство Глас, няма как да разбере. Немотията в сърцата ни, мизерията на чувствата. За тези неща говорим. Но поетът обича читателите си, разбира ги и очаквайки разбиране, им показва един буркан с компот, в който няма плод, а после пише под чертата и ето – идва от другаде едно момиче и рисува другото, високото било върху някакво изпотено огледало в банята в разказа на Селинджър. Позволявам си да говоря по този начин, защото вижте какво се получава: Има една творба – някъде във времето. „По-горе билото, майстори”. Има друга творба, далеч преди новата ера („Ето, иде женихът – Арес същински…”), сега се пишат нови стихове … и между всичко това животът – все още необвързан с думи, с картни, с образи – диша.
В тази стихосбирка присъства Пловдив – атмосферата на града, имена на приятели, музиката, чрез която общуват „себеподобни”, тепетата, Понеделник пазара… Всичко е Пловдив. Отделни щрихи, отделни стихове показват как границите на този град се разтварят с лекота и почти до безкрайност – езерото Изео с плаващите кейове е тук, до Караагач, и Караагач е тук, Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа… чудото. Всичко е чудо. Ухото на Ван Гог е в баня Старинна, и то в двата си варианта – едновременно – когато го няма и когато го има. Съвременно изкуство в старата баня – във виртуалния свят всичко е възможно. Светът винаги е виртуален. И седмото тепе. Марково тепе, превърнато в своето отрицание – в пропаст, подземни гаражи. За всичко сме отговорни. Но дори в това тъжно стихотворение за Пловдив, мястото, което заема нашият град, е назовано сфера – това ми звучи едновременно като възмездие и спасение.
От стиховете, свързани с Пловдив, ще прочета за вас
РЕКВИЕМ ЗА ВАЗКЕН
Половината риба с теб ще изям.
А половината друга?
С онази…
Тя ще остави косата на хълма,
да припасне извивка с могилата,
обърнала гръб на Армения,
тази вечна, извечна Армения…
А ти ще викаш към нея:
Хайде, води ме!
Стига рибешки кости сте плюли!
Много големи метафори с много малко думи – изострят представата за поета Вазкен Налбантян така, че сякаш се чува гласът му.
Накрая – две думи за любовните стихове. Нека спомена „Сезонът…” , „Липов цвят в косите ти” , „Свръхестествено”. Знаем как повечето поети търсят рационалната гледна точка в любовната тема, използвайки или пързалката на самоиронията, или скепсиса. Ако срещу това поставим искреността и съзнателната уязвимост на автора, който е готов по всеки начин да бъде раним, можем да усетим чистотата на любовните му стихове:
Утрото е с цвят на пържена филийка.
По устните ти –
сладко от малини.
(„Преди закуска”)
Има и стихотворение „Със закуска”, има и „Целувка под черницата”, „Портокал и лимон” – интересен диалог между заглавията, който дори преди да прочетем книгата, ни убеждава в това как образност и сетивност се сливат в интимната лирика на Стоян Терзиев.
И така – имаме 48 стихотворения, до едно достойни. По-горе билото, майстори! Книгата ще бъде четена неутолимо, защото в нея любовта побеждава. Отстъпват, смаляват се, изчезват властта на егото, угризенията на самотата; нейно благородие музиката си е като у дома, художниците са разбрани, приятелите са прегърнати, мимът застава до всяка врата, която ни е трудно да отворим, и сложил пръст на устните си, сякаш казва… не чувам какво. Трябва пак да потърся поезията.
(Елена Диварова, слово на премиерата на „Сезонът на водните кончета“ – 15 ноември, 2016 г., Първо студио на Радио Пловдив).
