По книжарниците е пуснат романа “Корабът” – една съвременна история,пресъздаваща Преходаа 13.06.2017 PlamenTraikov1952 1 083 ПЪРВА ГЛАВА Това, уважаема, е една психарска история, финалът на която избухна неотдавна със сцена на егоистично задоволяване на половия нагон. Въздържам се да започна с описания на генитални изживявания, макар че, мен ако питаш, си струва, защото те по своята същност бяха следствие на рядко срещано по своята безскрупулност изнасилване от страна на така наречения нежен пол! Обещавам да ти пусна тоя словесен клип, но преди това бих се ограничил с констатацията, че разривът, следствие на това изпъстрено с неприлични думи, опипване и телесни тръпки деяние, бе логичен, ала колкото и да е парадоксално, бе пожелан и предизвикан, именно, от насилника, който на всичко отгоре смяташе, че между двама им е имало връзка. Ако в теб мъждука нещо сантиментално, недей се коси, защото финалът на историята и последвалият разрив се оказа едноактова (и в единия, и в другия смисъл) пиеса, представляваща по-скоро прелюдия към нова интрига. Но ако на пуританското в теб всичко това му дойде в повече, приеми версията на единия от партньорите, според когото съвкуплението по принцип не е животинско (“по принцип” – как ти звучи?), в случай че физическата възбуда е резултат на душевната, следователно телесните страсти са деликатен начин за поддържане на мирогледното равновесие, което, в противовес на негативизма и отчаянието, стимулира духовното – сиреч, когато един секс има възвишени цели, той е антипод на разврата… Бла-бла. Колкото до другата страна в горепосочената изчанчена история, с чиста съвест мога да отбележа: беше по-дистанцирана от подобни еквилибристики, защото се имаше за епикуреец, извличащ единствено и само удоволствието от мига и мислеше, че, подобно на паяк, нарцистично се храни от емоционалните и телесни тръпки на своята жертва, оплетена в еротичната му паяжина. Тази страна имаше съзнанието, че диктува правилата на играта, че е готова на петинг и в по-широк смисъл… Докато ролите не бяха разменени… Що се отнася до взаимоотношенията с третия компонент на триъгълника, госпожо, уверен съм в погрешните ти преценки и заключения – следствие от рутинно предубеждение. Като слон съм злопаметен, но само в бизнеса си. По-скоро съжалявах тоя рогоносец. Защото колкото и навремето да се давеше с атоталитарна риторика (той поначало си е кух теоретик), на него хич не му и мина през акъла, че уравниловката бе рай, именно, за неудачниците и вместо да рипаше по митинги, какъвто бе и болнав, трябваше да бленува по изгубения рай… Сега, когато политическите страсти на прехода вече са отшумели, дано го е осъзнал. Мъничко съжалявах и нея за орисията й, но само мъничко. Наскоро, не помня по какъв повод, се сетих за младежките си фантазии в далечната мезозойска ера, когато халюцинирах въздушни замъци, обитавани от мен и нея в качеството й на моя съпруга. И изпитах неочаквано задоволство по простата причина, че ако този досаден сценарий се бе осъществил, повестта не би била хумористично еротична (не предвидих мистично-криминалния привкус), а отблъскващо прозаична и следователно – отдавна да е хвръкнала в небитието. Дето се казва, като губиш, не знаеш какво печелиш. Към днешна дата си давах сметка, че колкото и да бе евтин тоя забранен плод, не исках да се отказвам от него (да не се лишавам доброволно от каквото и да било бе станало моя втора природа). И докато гадаех за истинската причина за театрото, което тя ми изигра в боксониерата след последното ни чукане, поколебах се дали да не намина у тях и лично да проверя има ли някаква реална промяна в семейния им ландшафт, или е била плоска провинциална куртоазия от типа „За каква ме мислиш, не съм от тях, как’ Сийке!”. Но нещо ме възпираше и нито се обаждах, нито отивах у тях. И слава богу, защото ако вярвах на досегашната периодика на сношенията ни, всеки момент трябваше да очаквам вагиналното глождене автоматично, със затворени сомнамбулни очи, да я доведе в любовната ни квартира със снети и сгънати в чантичката прашки. Знаех, че вече съжалява за така лекомислено обявената сексуална диета, несъизмерима с волевия й стоицизъм – изпитание от този тип не беше препоръчително за жена с трептящо чувствителни органи за възпроизводство като нейните. И не се излъгах. Е, тя нямаше да е тя, ако елементът на изненадата изобщо липсваше – в очакваното обаждане все пак имаше и нещо неочаквано – позвъня на мобилния в тъмни зори. Нея нощ спях с як махмурлук и не зная дали преценката ми е била правилна, но гласът й отново ми се стори тревожен. Ако не се лъжа, поисках от нея да ми отговори трябва ли непременно винаги да се прави на тревожна, когато й се е язди та две не вижда? Препоръчах й да се държи естествено с мен, защото една еротоманка би била най-добре разбрана именно от сексист. Тя кресна, нарече ме Дан Колов, държал съм се дибидюс като герой от вицовете за дебеловратите, но това изглежда не й стигна, та изплю обръщението “господин Доцент”(!), след което, вече изпуснала парата, кротко се поинтересува дали не познавам някой добър лекар (това била истинската причина за обаждането), който да й препоръчам, ставало дума за девойката, било сериозно. Напрягах се да вникна в думите й, едва се ориентирах. Както казах, бях сигурен в прозрачния претекст на обаждането й, зад който се криеха неприлични помисли на сегрегация към гащите ни, но това, че на края взе да заеква, ме накара да се замисля – и друг път бе пелтечила, но само щом истински се панираше. И точно тук, уважаема, в пристъп на пиянско остроумие (наистина не бях изтрезнял) й дадох твоя телефон. Знаех, че няма намерение да се обажда на когото и да било доктор и че много скоро ще кацне у нас, за да изпее плиткото си съчинение като увертюра към екстаза на таза. Ако пък наистина й хрумнеше да ти позвъни, бях с чиста съвест в убеждението си относно необходимостта това семейство да се диспансеризира групово при теб. След което, уважаема, забравих за случката. За да мине почти нов месец от тогава – време без вест, без кост от нея, освен новината, че девойката ще ти става пациент. Известно ми е, че лудостта е заразна, но не го свързвах с нейната персона, смятах я за силна и че по тази причина няма да допусне в себе си неговия бацил. Изглежда не бях се ориентирал добре, ала защо да крия – не намирах за нужно да отделям време за мисловни абстракции относно тандема ни. Знаех само, че връзката ни е лежерна и това бе достатъчно. Не се срещахме често и не винаги сваляхме гащите (пиехме по един коктейл в любимата й виенска сладкарница на “Московска“ или в аперитив “България” на “Руски”, а гащите сваляхме веднъж-дваж месечно в боксониерата ми на “Белите брези”). Мисля, че една натрапчивост би унищожила всичко, но учудващото беше, че и тя го възприемаше по тоя начин. Инак едва ли би продължило. Понякога звънкаше тя, други път – аз, нямаше водещ и ако не бях в странство, виждахме се. Срещите ни в боксониерата винаги ме забавляваха – тя неизменно се явяваше с едни тревожни очи (силно гримирани), с трепкащи устни, които безгласно питаха: „Сигурен ли си, че трябваше да дойда?” Комай очаквах тези срещи, именно, заради смутената й недосегаемост, заради нейната двойственост: стъпила на високи токове, бе винаги издокарана като за виенски благотворителен бал – лайфстайл, литературен език, правилен словоред, официален и делови тон, света вода ненапита! И точно в това бе тръпката – в представата как разголвам до беззащитност и обладавам Нейно височество целомъдрието, вече знаейки слабостта й да слуша мърсотии непосредствено преди, по време на проникване фалоса под вулвата и постъпателно възвратните движения на съвкуплението (възбуждаше се не от тези глаголи, съществителни и наречия, а от непристойните им словесни еквиваленти!)… И винаги се сещах за вица за заека и видрата, която заекът наричал тидра, понеже не говорел на “ви” с животните, които е чукал (веднъж й го казах, но както и очаквах, не го оцени). Като си тръгнеше, очите и устните отново трепкаха гузно: Трябваше ли да го правим? Не потвърждавах, нито отричах, само я наблюдавах как отново навлича маската на студена и недостъпна, презираща плебса аристократка. (Би била върла перверзница и сноб, ако причисляваше към простащината и секса.) Както и да е. Водехме еднообразни диалози, когато се връщах от някое мое пътуване, разправях й туристически впечатления, инак разменяхме хапливи остроумия или някой смешен случай от деня. Знаех, че не понася джаза, но садистично й описвах всеки джем-сешън с мое присъствие. (Веднъж, бъзвайки нескриваната й джаз досада, й разправих как съм се запознал с Умберто Еко при гостуването му в София, където той медитира в джаза на Мира Кацарова в клуб “Чек пойнт Чарли”. Последва блондински отговор: харесвала го, но само като белетрист!?) В интерес на истината тя нямаше особено чувство за хумор, даже никакво, но влизаше в заядливия ми стил и хич не ми цепеше басма: аз я провокирах с вицове за блондинки, с нейната джаз инвалидност, а тя мен – с вицове за новобогаташи (беше ме нарекла Двуликия Янус, мятащ се между доцент Дик Колев и Дан Колов), с импотентния ми интерес към художествената литература (би ли отгатнала приоритета й към потентностите?), наричаше снобски навика ми да пуша скъпи пури (забраняваше ми ги, пушекът бил бич за мигрената й), иронизираше страстта ми към мощните мотоциклети… Веднъж, като си спомняше студентските турнета със състава за народни танци към някакво читалище, аз я подканих да ми тропне едно голо хорце, в отговор на което тя ме клъвна немедлено – само ако и аз съм се хванел гол до нея, “господин Пенис Друсос, пардон – Денис Русос!” Представата за моите друсащи се телеса, дошла от нейната уста, ми хареса и тогава, именно, осъзнах, че пред нея истински забравях килограмите си, докато пред другите просто не ми пукаше, защото им плащах… Дума не отваряше за благоверния си, а аз и не питах (само веднъж подметна, че не вземала на сериозно „бълнуванията” му за емигриране в Латинска Америка). Чат-пат ми разправяше за домашния им мацаран Жоро, а аз – за дебелия като мен Сан Бернар на име Одзеки (в превод от японски Голям шампион в турнирите по сумо), пазещ двора на къщата ми в Бояна (където тя не дойде нито веднъж)… Тайно се забавлявах с напъна й да изглежда делова, да си предава важност със смешната си счетоводна фирмичка, ала с доза учудване се питах докога ли интересът й към евентуален бизнес с моите фирми ще е нулев? Никога не уточнявахме следваща среща и понякога си мислех, че такава няма да има. Но вече година – още имаше. Въпреки гордостта си, тя очевидно устискваше не повече от три-четири седмици без тези смешни движения… Но за всичките ни месеци тя само два пъти се нави да я повозя на мотора, фучах шеметно, тя пищеше отзад (от кеф или страх?), но явно се пълнеше с адреналин, защото след това ми се отдаваше без задръжки… (От години градя имидж на джипов фен, как не показвам нос от блиндираните стъкла – сещаш се, превантивни послания, – но никой не знае, че като ме засърби крастата, нахлузвам инкогнито шлем, маскиран на рокер и яхам магистралата до пълно начесване.) Като на всеки психотерапевт, сигурно ти се драйфа от психарски истории, уважаема. Все едно да шашнеш гинеколог с вагинални приказки, нали. Може би пишейки ти, сам се подлагам на своего рода терапия, от която според теб имам нужда, ако е така, с един куршум – два заека. Защото, захващайки се с тях, вече ти единствена можеш да ми дадеш персонална и достоверна информация за тези хора. Бъди откровена, интересуват ме някои факти от последния месец и по-точно за девойката, в смисъл, има ли блъфиране около нейното състояние, имам ли основание да смятам цялата история за сапунка и прочее. Искам да знам истината, от твоя гледна точка, разбира се, и за нея – в смисъл доколко достоверно е нейното психясване, свързано ли е с мен по някакъв начин, или домочадието просто й е натежало, което е по-вероятното (ужас, изписали законния й от болницата!). Предвид достъпа ми до коша с мръсното им бельо, те моля да не ми спестяваш подробностите в проява на щадяща деликатност, знаеш, че отдавна съм изхвърлен от пансиона за благородни девици, затова ако обичаш, остави на мен да преценя кое е важно и кое не. Знаеш също така, че не съм стиснат, тъй че таксувай “неприкосновеното” им от твоя гледна точка досие по най-високите ти тарифи за консултация. Пазя данните от твоята лекарска биография още от времето, когато се наложи и аз да взема някой и друг сеанс при теб, та още от тогава знам, че си от стара коза терапевт, в смисъл, че си вадиш хляба все с подобни заплетени и извратени истории, тъй че дано не гримасничиш дето ти натресах тоя случай. Имаш електронния ми адрес. Р. S. Ти непрестанно ме коригираш, твърдиш, че отдавна вече не си психиатър, а холистик, но за мен като профан това е въпрос на термини и дали ще наречеш прикачените (откачените) файлове, които разменяме, психотерапевтични или холистични ми е все тая. Едно време на това общуване му се викаше епистоларно, но не мисли, че съм старомоден, уважаема, нали бъбрим в чата и скайпа. Както и да е. Що се отнася до обръщението ми, мога да ти викам както предпочиташ. Включително и д-р Елисеева, ако щеш. Но преди като се срещахме на живо се кодошехме: “господин Дик, госпожо Док”, нали помниш, ти май имаше чувство за хумор. Знаеш, че не ми дреме, вкл. за животеца ми, камо ли за обръщението “господин Доцент”, ама него бих искал да огранича само за хората от определени среди, към които ти (радвай се) не принадлежиш. О’ кей, госпожо Док? Р. S. Ако прецениш, че те имат нужда от по-сериозна помощ, окажи им я без колебание, аз ще поема разноските, но си трай, измисли нещо от сорта, че, примерно, Обединени холандски фондации са ти пуснали гювеч по проект… О’кей, госпожо Док? Дай им роли в твойта трупа за психотеатър (нали тъй се казваше?), дори в психоопера ако трябва, ти ги разбираш повече тия работи… Р. S. Апропо, замисляла ли си се защо като феникс отново се възражда черно-бялата фотография? Не смяташ ли, че сред абсурда, в който щъпуркаме, шарен, шумен и досаден като телевизионни реклами, друг хумор, освен черния, няма? Да не си загубила своя, госпожо Док? Впрочем, що не ти направя още едно признание? Преди, по време на сеансите ти с мен, си мислех, че си от някаква изчезваща порода! Как, по дяволите, имаш сили да гледаш така и да се усмихваш по този начин на сульо и пульо, дошъл да ти се жалва? Ставаше ми едно хубаво, хубаво!… Театрални кръжоци за хахо мушмуроци – изумително! Вече съм наясно с отговора: ако ти липсва онова особено излъчване, печелещо доверие, не би била добър психорежисьор, нали? Всеки с професионалния си трик. Р. S. Снощи видях и чух на живо “Ърт уинд енд файър експириънс” в зала 1 на НДК. Адски ме изкефиха дъртите копелдаци, няма остаряване пустият Ал Маккей, егаси китарата! Дойде ми като мехлем след загубената сума на покер. Може и да не си фен на тая музика, но дрънкаш на пиано и ще разбереш за какво иде реч. Четете Премиера на книгата на Бойко Ламбовски "Аутисо" на 09.09.2016 в литературен клуб "Перото".ОТ СЪЩАТА КАТЕГОРИЯРай (Грях)Преге – предаване за света на книгите с Младен Влашки, 02 – 08 юлиКак се създават чудовища