„ВЯРВАМ, ЧЕ БОГ Е ВЪВ ВСЕКИ ОТ НАС!”
„Аллах, милост нямаш ли?”, Нидал Алгафари
Втората книга от тетралогията на Нидал Алгафари „Аллах, милост нямаш ли?” идва като отговор на нападките на няколко членове от църковния клир, които обвиняват писателя в преднамереност спрямо християнските ценности в първия роман „Боже, защо Господ лъже?”.
И двете заглавия са знакови и отвеждат към идеята за псевдоученията на религиозната институция, която „пренаписва” вярата човешка, превръщайки я в удобен инструмент на социума, който управлява.
Идеите от първия роман продължават развитието си във втория, като акцентът тук пада върху противоречията между текстовете на Корана и интерпретацията им от религиозните водачи на ислямската вяра. Като алтернатива на институционализираната проповедна същност на религиозните мюсюлмани са представени дервишите, чиято философия и мироглед са по- чиста форма на духовно развитие и които в исторически план са в тясна връзка с нашите богомили. Те също са подложени на гонения от страна на държавната власт, тъй като са отклонявали хората от традиционния ислям.
Сблъсъкът на двете култури, християнска и мюсюлманска , който с изключителна лекота се преплъзва из самата сюжетна линия, води до много преосмисляния на наложените ни през годините представи както на нива религия, така и на ниво празници, традиции и обичаи (Изключително живо са описани както кушиите на Тодоровден, така и Курбан байрам – една от върховните ритуални практики на жертвоприношението).
Основен градивен стълб на сюжета остава любовта – любовта без ограничения, любовта извън общоприетите норми, любовта, която погубва, но и която спасява, любовта, чрез която Бог става достижим. Любовта е причината Козма да напусне църквата и да се отдаде на любовта си към Ангелина, която бяга от своя мъж-насилник отец Христофор , правейки съзнателния избор „да живеят в грях”. Любовта между богомил и Цвета търпи неочакван обрат, а свирепият Емин Ага ще преживее своя катарзис чрез любовта си към циганката Алгара, Стоян е най-после щастлив след дълги години с обичта си към Калина…
Любовта е тази, която опрощава всички злини и неправди и кара Козма да възкликне:
„- Всеки си има своя път и за него пред бог ще се оправдава. Аз няма да съдя! Простено да ти е и на теб, майко, и на теб, татко! В себе си злост към вас няма да тая! И на себе си прощавам!”
Обичта, разгледана като различни проявления на човешкото разбиране за саможертва в името на общото благо, е особено силен момент в романа. Шафик пренася в жертва на джинове и ифрити любимата си внучка Нур, която вгражда в темелите на моста, свързващ Камен махала, Везир тепе и Падибога. И вярата, че любимото дете ще бъде пощадено от Аллах, така както Аллах е пожалил Исмаил (в християнството Исаак), разбита от нищонеслучването и отчаяния стон : „Аллах! Аллах! Къде си ?” и „Аллах, милост нямаш ли?”, водят към идеята за безсмисленото жертвоприношение в името на бога.
„- Защо господ спасява сина на Аврам или по тяхно му Ибрахим, а внучката на Шафик- не? Тя по-малко ли е любима на дядо си и на Бога?
– Не на Бога, майсторе! На господа им!”
Романът описва съвместния живот на християни и мюсюлмани в периода от 1700 до 1800 година. Когато малката черква в Камен махала се срутва и започва строежът на нова , по- голяма, а средствата за построяването ѝ не достигат. Съседите от Везир тепе, мюсюлмани, даряват заделените пари за ремонт на старата джамия на „комшиите”, за да издигнат и довършат своя храм. А Козма обобщава :
„Всяка вяра е добра, когато сърцето е изпълнено с доброта. И всяка вяра е зла и лоша, ако отвътре човекът е такъв.”
Природата е съпътстващ фундамент в цялото повествование, като алегоричната форма, с която авторът я облича, придава допълнителен, по-дълбок и иносказателен смисъл както на събитийността, така и на психологическите портрети на героите.
Допълващ и развиващ идеите от първия роман, „Аллах, милост нямаш ли?” е своеобразна колоритна картина на живота на българския християнин и българския мюсюлманин от оная отдалечена във времето епоха, на тяхната народопсихология, бит, обичаи, нрави и езически вярвания. По един неповторим начин в романа съжителстват богомили, дервиши, кърджалии и даалии, християни и мюсюлмани, марани и дьомнета, а мъдростта скрита в над 470 страници може да бъде обобщена в думите:
„Всичко имаше начало и край, ала пътят между началото и края всеки сам избираше. С кой и как ще се събереш или разделиш Аллах не ти го повеляваше, а ти дава избора ти сам да то направиш. Щастието не Аллах ти го дава, а ти сам го създаваш. И всяка твоя стъпка към края ти избираш, а не някой да те води.”
Бойка Денева
