Откъс от романа „Жена с рокля на точки“, редактирано издание

VII.

 

Марга закъсняваше, токчетата й припряно потракваха по паважа пред храм-паметника „Александър Невски“. Явяваше се неспокойна на тази среща, в отминалия петък гласът му бе прозвучал някак особено в телефонната слушалка – сдържан, лаконичен и като че ли хладен. А не бяха се виждали повече от месец, фактически от датата на заминаването му. Приключвайки краткия разговор, тя с изненада бе констатирала спокойствието си (да не кажеше равнодушието), което по някакъв начин се свързваше с едномесечното му отсъствие. Странно беше това непривично усещане, защото бе неприсъщо за отношението й към Ник и за всичко свързано с него; то бе нещо наистина ново, а изненадата идеше от констатацията, че й е приятно. Но може ли на човек, ако не е някакъв малоумник, да му е приятно от равнодушието? Мимолетното чувство на спокойствие бързо бе отлетяло с този въпрос, защото от опит знаеше, че с Ник винаги трябваше да е нащрек – Ник и самодоволството, Ник и рутината, Ник и рахатлъкът бяха несъвместими и взаимоизключващи се понятия. Но докато той беше в странство, тя за пръв път бе станала дежурен редактор, което, като всяко първо нещо, я бе напрегнало, страхът от евентуален гаф едва ли не я изгаряше, ала, странно, вместо като тежко и рисковано бреме, тя бе приела ангажимента като награда и вместо с уморително напрежение, тя бе вършила всичко с увереност, самообладание и лекота. И резултатите, в крайна сметка, се оказаха превъзходни („Не по-зле от Бръшлянска“ – бе казала на летучката Донка Крупева, което беше своего рода атестация в движение). Едва след телефонното позвъняване на Ник, след последвалата безсънна нощ, тя бе осъзнала, че докато него го е нямало, нейното ежедневие е било не по-малко пълноценно, не по-малко изпълнено с мислене, чувства и емоции, без всичко това да е свързано с него! Той не й беше липсвал! Месецът сякаш бе литнал като ден. Бе удивена от откритието, макар нещо да й подсказваше, че не е изключено появата на Ник, не дай си боже, в миг да помете това усещане. Както винаги, той бе непредсказуем. Не го желаеше и тая неувереност днес я правеше малко нервна. Ала беше невъзможно и глупаво да откаже срещата – завършекът на връзката им очевидно нямаше да е лек, но очевидно нямаше да мине без обяснения, без „сбогом“ под една или друга форма; тя не можеше просто да се скрие, да потъне вдън земя. Съвсем не беше сигурна дали ще съумее още днес да доведе нещата до финиша, ала се надяваше то да се случи колкото може по-скоро – както казваха хирурзите, ако рязането наистина е наложително, отлагането не е решение…

Пред галерията зад катедралата нямаше никого. Да си е тръгнал? Много добре помнеше – случвало се бе той да си отиде и при далеч по-малки нейни закъснения. Неприятно, защото то съвсем нямаше да спести това, което имаше да се случи помежду им, а само щеше да го проточи. Но нищо чудно да беше влязъл и вътре при любимия си „Шлем. Глава – 6“ на Хенри Мур или при не по-малко любимите му изящни пластики на Огюст Роден.

Проява на сантименталност ли беше вече неизменното насрочване на срещите им пред Галерията за модерно изкуство „Людмила Живкова“? За нея, поне в първите месеци – да, нали тук бе първата им среща, на която тя се яви с разтупкано сърце, помнеше датата до днес. Разбира се, мястото, наречено от тях „пак там“, просто беше удобно за двамата и вероятно именно това обстоятелство си беше казало думата. Марга се огледа още веднъж и в момента, когато колебанието й прерасна в решение да влезе вътре, чу познатото „ж“, изпято по морзовата азбука от не по-малко познатия й клаксон на маздата. Съзря го на „Московска“, недалеч от Журналистическия факултет, паркирал в тясното пространство между две коли.

– Добре дошъл, американецо – рече тя, като се настани до него. Той едва-едва се усмихна и потегли.

– Добре ли си? – осведоми се Марга, съзирайки дясната му издута до окото буза. – Какво се дуеш?

– Зъб.

– Ух! Боли ли?

Той кимна и без да откъсва поглед от пътя си, улови ръката й.

– Беше ли на лекар?

– Ъ-хъ.

– И?

– Антибиотик. Рецептата е в джоба.

Заобиколиха „Александър Невски“, минаха покрай паметника на Александър II и спряха на светофарите пред Ректората.

– Къде отиваме? – попита тя, внезапно налегната от неприятни предчувствия.

– У Пламен в Бояна.

– Но… нали днес не е четвъртък? – Марга сви недоволно устни.

– Ъ-хъ.

– Тогава? Мислех, че… надявах се да отидем някъде само двамата, където… да се видим и да разкажеш… Смятах, че има какво!

– Пламен ще прожектира диапозитиви от Индия – гласът му бе безизразен и равен.

Тя го изгледа продължително, но той, съсредоточен върху пътя, определено отказваше да забележи малките й мълнии.

– Ами… хубаво – внезапно се примири тя. – Но в осем трябва да съм в къщи. Ще ме върнеш, нали? Имам материал за утре! Обещаваш ли?

Николай отново кимна без да се обръща към нея. Продължи кормуването мълчешком, като при смяна на предавките пускаше ръката й, след което отново я улавяше.

– Роклите на точки… и двете ли си изпрала? Безразлично ли ти е с какво те харесвам? – неочаквано отбеляза той без да я погледне.

Боже, уж го боли, а нищо не му убягва – дори под шлифера! Тя усети, че почервенява.

– Щом не ме харесваш в тая рокля, спри да сляза! Страх те е, че там няма да ме одобрят?…

– Глупости, мила. Знаеш, че примирам по оная тъмносинята с белите точки или бялата с черните… Очаквах да…

– Тази, подаръкът от теб, ми е оширяла. Но и другата с точките – и тя.

– Ами яж! Скоро няма да има какво да щипна и да плясна, манекенка такава! Не си по-секси кльощава…

Доядя я и на себе си – защо така лесно се съгласи да ходят у Пламен Кочев, след като определено нямаше желание? Едни думички напираха на устата й, ала ги озапти, нещо сякаш й подсказваше, че мястото и времето за водене на оня разговор едва ли е най-подходящото. А и бузата му – не симулираше. Но ако той вече не я харесваше, това улесняваше решението й. Затова пък се налагаше за сетен път да играе роли пред Пламен Кочев и сие – да се вмества в своята някогашна двойничка – в кожата, от която вече се бе изхлузила. И от двете рокли с точки се беше изхлузила, или поне със сигурност от тази, подаръка от него – тоз тоалет завинаги оставаше в един отмиращ сезон. Даваше си сметка, че така и не успя да стане една от кръга в Бояна, че всяко посещение там събуждаше у нея една необяснима плахост, която опитваше да потисне. Какво пък, щеше да ги изтърпи и днес, ала наистина за последно; и надали повече щеше да срещне някого от тях, с изключение, може би, на Богдана…

Излязоха на булевард „България“ и скоро пред стъклото на автомобила  се разкри витошкия Камен дел, слънцето бе кацнало отгоре му и се канеше да се гмурне, ала мигове преди това да се случи, Марга помисли, че планината изглежда поръсена с жарава, гористите склонове горяха с кадмиев пламък…

Бялата двукатна постройка с алпийски покрив и множество еркери и тераси под него се издигаше в полите на стръмен склон досами гората. Входната врата зееше отворена и прекосявайки обширния зелен двор, те изкачиха стълбите, без да звънят.

– Охо! – посрещна ги Пламен Кочев. – Дъще, каква хубава изненада за моя чертог! Я виж каква красива си се направила – меджик уоман! – наведе се към Марга и почтително целуна ръката й. – Ами ти, американецо? Такива ли бузи сега са на мода в Щатите? Същинска статуя на древноиндийската Парвати. Кукличка.

Непознати лица нямаше, налице бе така нареченото „постоянно присъствие“, навярно бяха пристигнали преди час или два – на голямата елипсовидна маса се забелязваха внушителни останки от толстолоб, лежащи в подобаващо по размери блюдо. Върху плетеното канапе до стената се бяха настанили чернооката и кръглолика Богдана и заобленият Анго, а срещу тях, на също такива плетени столове седяха хубавата и руса като албинос Алиса и пъстроокият и светлокос Збишко – слаб, висок, същинска върлина.

– Вие какво, на лагери ли сте се разделили – светли срещу брюнети? – изломоти Ник, който видимо се стараеше да не отваря много уста при артикулация, несъмнено измъчван от болка.

– О, значи не блондини, а светли? Какво искаш да кажеш? – осведоми се Богдана, като се прокашля леко. Тя страдаше от хроничен тютюнджийски бронхит, ала кашлицата й бе едносрична („Кха!“) и дискретна, бе станала част от нея подобно някаква бенка.

– Хайде, шер ами. С твойто редакторски деформирано мислене… – Николай помогна на Марга да свали връхната си дреха, след което й поднесе стол, а се отпусна до нея без да снема шлифера си.

– Не, умнико, не на лагери. Знаеш, че в моя дом, не друго, а цветовете са от първостепенно значение! Меги с гарвановата си перушина също трябва да е там, тъй че ти, кестенявецо, ни риба, ни рак, си осъден на самота, низвергнат и от Сцила, и от Харибда – подхвърли мимоходом Пламен, който се бе заел с отсервирането. – При все това, ако сега и аз се присъединя към брюнетите, то ще е не защото съм с няколко слънчеви бани по рождение, нито пък че ми е омръзнало да вдъхвам от русия мирис на Алисината красота, гледайки как Анго се изяжда като видра, а защото безцеремонността, с която ти се настани на стола ми, е въпиюща.

– Не изкуствовед, а лапацаловед. Вместо да глаголствуваш като изкрейзил сумашедший, имитиращ някой луд, дай нещо за пиене, че умирам, брачед.

Помещението бе твърде обширно, едната му стена бе изцяло от стъкло, зад което се простираше обвитата в кафеникавата омара на смога софийска панорама от птичи поглед. В единия вътрешен ъгъл зееше студена камина от поопушен бял шамот; стената срещу тая с плетеното канапе бе цялата изографисана – абстрактно пано в тоновете и нюансите на виолетовото, синьото и зеленото: вълни, дипли, гънки, ледени пламъци и улеи, обединени от център с голямо оранжево-червено-жълто кълбо с неправилна форма, впръскващо струи и стоплящо на места студения прибой и застиналата Антарктида. Това бе т. нар. от постоянното присъствие „кръвясало око на махмурлука“.

Пламен постави две чаши пред новодошлите с думите:

– Днес сме на мухито, джодженът и ледът са там, а ромът няма да ти го показвам, защото без друго не си откъснал очи от него още от влизането си. Това е най-учтивият пияница, когото познавам – обърна се той към останалите, визирайки с глава Ник.

– Цитат, цитат! – възкликна Збишко. – От класика е, не можеш ме излъга!

Вече са на градус – бе констатацията, направена от Марга.

– Е, трудно е да те излъже тебе човек. Но хайде, красавци, не се дръжте като дошли от варната на шудриите, ами щом сте в дома на великодушния дампати, обслужвайте се сами и се чувствайте почти като у вас. Извинете ме за лошия санскритски.

– Пламен, ти знаеш? – обади се Алиса като прекъсна заниманието си (никой от тук присъстващите не беше я виждал да бездейства – плетеше) и като издаде напред долната си устна, вярна на привичката си, поддухна бретона си. – Навярна са ти казвали, приличаш на индус: брада, нос, устни – восточни!

– Да, чист ариец, мила. Субараяпа, индийски колега, с когото се запознах в Делхи, ми каза същото, само че конкретизира: не индус, а същински кашмирец. Какъвто е и той. Впрочем, след малко ще имате щастието да ме видите редом с него.

Освен „Хавана-клуб“, Николай бе сипал в чашата на Марга парченца лед, прибавяйки три-четири листа джоджен, но своята бе предпочел да напълни с чист ром. След няколко глътки тя изведнъж почувства, че нещо става с нея. И се усъмни, дали не са сложили нещо в чашата й. Не, те не се дрогират. Поне това – не. А беше обхваната от чувството, че не е тук и всичко това го сънува – гласовете идеха отдалеч, в същото време очертанията на стаята, мебелировката и човешките лица не бяха размити… Когато за пръв път прекрачи прага на тая вила, бе обхваната от нещо сходно; както и сега, тогава също се бе откъснала от земното притегляне, изгубвайки желание да участва в разговорите. Разбира се, при следващите посещения илюзията бе изчезнала, за да отстъпи място на новите впечатления – този път съвсем конкретни. Първото, което си беше помислила за своите нови познайници, бе, че всички те се намират в един вече изживян от нея етап, демонстрираното от тях безгрижие все й напомняше за студентството – остроумията, заяжданията, каламбурите. До известна степен ги съжаляваше, но с времето, борейки се с лошия навик непрекъснато да анализира, си беше казала, че не е задължително те да са спрели развитието си на някакъв отминал за нея стадий, а най-вероятно бе просто да са по-силни натури. Защото едва ли в техния живот всичко е било поднасяно на тепсия, но въпреки всичко не са унили, не са изморени и опечалени като в оня цитат от Бредбъри. Сетне взе да ги разграничава един от друг, да ги изтегля от общия знаменател, под който ги бе тикнала и сравнявайки техните индивидуалности със своята, взе да се колебае дали изводите са в нейна полза, да се пита дали нейното променено светоусещане можеше да се нарече помъдряване, развитие или облагородяване, или си беше чиста проба попарване, обезсърчаване и отстъпление, поради което и чувството й за хумор бе закърняло. Ето защо тя, подобно спортист след тежка травма, трябваше да положи всички усилия, за да възвърне формата си, а за целта се налагаше да преодолее остатъците от миналото в себе си, да се погрижи за заздравяването на все още отворените рани, с чието съжителство като че бе посвикнала. В този смисъл средата, в която Ник я въведе, наистина беше изиграла благотворна роля за отърсването й от опасния баласт на миналото, който неминуемо би я теглил назад и в крайна сметка щеше да попречи за реализацията й в журналистиката. Не мислеше върху това, ала някъде в подмолите на подсъзнанието й изглежда признателността съществуваше. Но, както са казали древните, всичко тече и се променя. Защото колкото и да не си даваше сметка, очевидно отношението й към обкръжението на Ник бе тръгнало от благодарността, бе преминало през периода на самоопиващата мисъл, че с нищо не е по-лоша от тях, че е една от тях (Нека признае, че го имаше и това! Те я допуснаха първо при, а сетне и до себе си.), за да стигне до днешното съзнание, че селективно е взела от тях всичко, каквото можеха да й предложат. Последното в известна степен ги правеше безинтересни за нея, че даже излишни…

При последното си идване тук преди около два месеца (лятос разреждаха сбирките) сякаш й бе додеяло от тези кухи словесни порои, „постоянното присъствие“ й се беше сторило класически самодоволно. И още неоткъснала се от инерцията на създадената от тях мода да се чете под лупа Чандлър, бе открила един пасаж, подходящ за клъвване – нека и те, хайлайфските копелета, се замислят дали аршинът, с който мереха всичко и всекиго, е единствен и дали те самите не заслужаваха сарказъм: „Айдъл Вали беше идеално място за живеене. Идеално. Приятни хора с приятни домове, приятни коли, приятни коне, приятни кучета – нямаше да се учудя, ако и децата им бяха приятни.“ Беше сигурна, че макар да изучаваха този автор в детайли, пасажът им беше убягнал. Но оттогава до днес желанието й за цитати отдавна се бе изпарило. Нека бръщолевят, този вид релаксация може би е повсеместно прилаган – от зарзаватчиите до лауреатите на Нобелова премия…

Странно – не се разсърди на Ник, който обеща да я върне с колата до вкъщи, а си сипа алкохол (ще хване навреме автобуса); като ще е за последно с тях, по-добре да приеме последните спомени отърсена от предубежденията; съзнаваше, че няма да ги забрави, че те щяха да останат свързани с един важен период в живота й, неповторим и нямащ равен на себе си в идещите години. И за собствено успокоение си каза, че това не бе сантимент, а интелигентност…

– Заради зъба – приведе се към нея Николай, като посочи с поглед чашата. – После ще поръчам такси.

На лицето й се изписа нещо средно между усмивка и учудване.

– След като сме в пълен състав, няма защо да се тутлявим повече – отбеляза Пламен Кочев. – Както казваше моят старшина от казармата, „да няма да има някой да се шляе излишно“. Предлагам да пристъпим към задължителната за днес програма, за да може след това във волната всеки да опита постигането на нирвана, о,кей?

Индус, сякаш Алиса наистина имаше известно право – помисли Марга като го погледна: високо чело, къса, къдрава черна коса и също толкова черна и къдрава брада, чувствени устни и леко дръпнати очи.

– Ми хайде. Индия, Индия. Алиса ме проглуши – рече с плътния си, почти басов глас Анго. – Разкажи със свои думи какво е това чудо, че после ни чака и американската сага на Ник.

– А, не. За Щатите не може да се разказва, те трябва да се видят. Ще се задоволим с индийските чудесии.

– Преди това чрез аромата на тези запалени клечки сандалово дърво и с помощта на автентичните звуци, които слушате, ще се пренесете директно в Индостан; звуците са от ситар и сандур. Пропуснах да ви кажа – донесох си от там ситар, струнен инструмент, подозирам, че названията – неговото и на китарата – имат един и същ корен, индоевропейски. Но древното му название е винна, винна. После ще ви посвиря. Анго, не ме гледай като медитиращ, ами се размърдай, дръпни завесите, опъни върху тях екрана. Виж го ти – кукличка!

– Знаеш ли какво е това „мърдам“ на чешки, умнико? – Анговите тромави движения напомняха преял човек, солидното коремче, опъващо ризата, хармонираше с двойната му брадичка. Сякаш го болят и двата зъба – незлобливо помисли Марга. И не личи да е притеснен особено от безработието си, знае, че не е на улицата и никога няма да бъде – ценен комсомолски кадър.

– Не знам, питай Ник, той мръдна до Прага миналата пролет.

– О, ако е мръднал в Прага, нека не го разпитваме пред Меги, защото инак не му мърдат рогцата, които тя ще му намърда, за да са квит.

– Знаех си, че е нещо мръсно, мръснико. Дъще, прости му, защото нещо е мръднал, но тук – Пламен почука с показалец слепоочието си. – Тези дето мърдат много устата в приказки, не ги бива в другото мърдане. Прав ли съм, хубавице?

В отговор Алиса, към която бе отправен въпросът, се усмихна неопределено. Преди да се надвеси отново над плетката, тя духна към челото си, развявайки по тоя начин кичурите на сламения си бретон.

– Ако някой тук е ненадминато лопацало и първокласно плямпало, то, смея да твърдя, не съм аз – сухо отбеляза Анго.

– „Той хвърли поглед, който би смразил току-що изпечен картоф.“

– У-у, чудно! – хлъцна от удоволствие Збишко и се засмя.

– Утайки. Най-обикновени, нали Ник – смръщи се артистично Анго.

– Ех, братовчеди. Кой ме запозна с вас.

– Уникати, ох! – кикотеше се Збишко. – Натюрморти! Ух, вие убихте всичко детско в мен!

– Е, чак всичко – изломоти отново Ник. – Едва ли някой е в състояние.

Спомняйки си произхода на това „братовчеди“, Марга не успя да сдържи усмивката си. Братовчедката на Ник Камелия (щерка на генерал вуйчо му) била първата съпруга на Анго. По-късно тя станала съпруга на Пламен не за особено дълго. И макар от историята с Камелия да бяха изтекли доста лета, Ник обичаше понякога да им казва: „С вас ме свързват най-тесни роднински връзки.“

В стаята се възцари сумрак и скоро върху екрана се появиха няколко индуси пред внушителна сграда в стил, несрещан на Стария континент Плавно извиващите се източни трели и непривичното за ноздрите сандалово дърво като че ли наистина пренесоха тук част от екзотиката на далечна Индия.

– Виждате Националната галерия за модерно изкуство в Делхи – начена своя коментар Пламен Кочев с мек приятен баритон, – където бях в качеството си на комисар за българската част на Международното триенале на живописта, графиката и скулптурата. Това е галерията от друг ъгъл. Сградата е бивш английски дворец, строен от характерния сиво-бежов камък, а поясите в долната част, обърнете внимание, са от небезизвестния червен камък. Индия, както знаете, е страна на контрастите и тези от колегите, инак интелектуалци, които отидоха без предварителна подготовка и нагласа, бяха отблъснати и крайно разочаровани. Освен просяци и прокажени, там можеха да се видят и необясними за дебютиращия европеец неща. Например добре облечен и явно образован мъж да върви сам по улиците с развято голямо знаме в ръце – чист сюрреализъм. Направих над двеста диапозитива, но съм подбрал само малка част от тях. Знам, че в училище всички сте били отличници, затова няма да ви занимавам с политическата, философската и религиозната история на Индия. Все пак ми се ще да вметна, че истинската култура в Индия процъфтява едва след идването на арийците, макар че и предхождащия ги астралоиден тип индийци, тъмнокожите дравиди, също са я имали – Мохенджо Даро, Харапа. Тук виждате част от нашата скулптурна експозиция, която трябва да призная, не представи нещо забележително…

– Ще го признаеш ли и в някой вестник? – подметна Богдана.

– Един английски скулптор, Стефан Кокс, бе успял да транспортира с кораб, мила Боги, неща, въздействащи не само с пластиката, но и с обема си. Докато ние трябваше да се съобразяваме с възможностите на самолета. Хареса се Любо Прахов, а от живописците – Митко Буюклийски. Ето това са негови картини.

С периферното си зрение Марга забелязваше как Ник отпива, а сетне си долива. Ще изпие доста и няма да му личи, но тя ще го познае. Отпи и тя, съставките на коктейла бяха точно дозирани, Ник си го биваше за тия неща. При първите посещения тук той я смайваше – виждаше го да изпива количества, от които, по нейните представи, трябваше да е бездиханен, а той не променяше нито походката, нито формата и съдържанието на речта си. Трябваше да изтекат месеци, преди да забележи очите му – блясъкът им сякаш се втвърдяваше и същевременно леко помътняваха (подобна, но безалкохона мъгла бе съзряла да пада пред погледа му и в дългите игриви минути преди да се любят). Впрочем в онова време устойчивостта му на алкохолно опиянение бе най-незначителното от всичко, с което я смайваше – ходеше като отнесена от постоянна висока температура. Било ли е наистина, точно с нея ли се е случило… Как изведнъж бе влязъл в живота й!… Не, точната дума е нахълтал, нахълтал и помел бариерите, задръжките, скрупулите й. А тя ги имаше (това донякъде съхраняваше самочувствието й). Образът на Коста току се изправяше отпреде й с въпроса: „Знаеш ли как би го приела майка ти, ако знаеше? Ти имаш слабите ангели на баща си, ти си той – себична, безотговорна.“ Седнала на тоалетната чиния, ревеше и се питаше: как можа да се случи – да го срещне, как! Едва сетне, с пресъхнали по лицето сълзи, се опитваше да възпроизведе обстоятелствата, довели я дотук. Можеше ли наистина да не тръгне по този път? В коректорския си период, полуизлекувана от депресията, почти бе успяла да постигне мир между себе си и света и което беше по-важно – мир със себе си. Е, всичко бе станало някак безметежно и равно, но затова пък – спокойно и сигурно. Живееше със съзнанието, че познава живота и в частност хората толкова добре, сякаш е столетница. Включително и мъжете, тази по детински безотговорна част на човечеството. И ако ученичката страдаше от непознаването тайните думи на влюбените, то сега имаше чувството, че, нахлупила шапка невидимка, е присъствала на всички любовни обяснения, на всички свади и изневери, на всички продиктувани от материалната проза делници в света; и ако преди стреса още вярваше в измислената от самата нея сентенция, че всеки има своя принц, който се е родил и живее някъде далеч или съвсем близо, но че животът не винаги е достатъчно дълъг, за да се дочака срещата с него, то сега и тая илюзия си бе отишла. Въобще изглежда хората общуваха по един всеобщ сценарий (софтуерен продукт, както отскоро бе модерно да се казва), закодиран в мозъчния хардуер на всеки един от нас на генетично ниво. В оня заключителен период на реанимация тя бе попаднала на някакъв белетрист, от чиято книга изкристализираше поантата, че в крайна сметка професорът, министърът или заможният не са по-щастливи от водопроводчика, който, неизмъчван от угризения, разрушителни амбиции и скапващи морала компромиси, се радва на ведро ежедневие, на здрав сън и чиста съвест, т. е – важното е субективното самоусещане, а не суетата на самочувствието, формирано от престижна професия или от чинопочитанието и завистта в хорските очи… Тук необходимото й равновесие вече бе налице. Въпрос на автогенен тренинг и изградена гледна точка бе и внушената й от Коста фригидност – нима съществуват хора без недостатъци? Явно наистина си беше такава по рождение, но затова пък (като компенсация?) му се отдаваше винаги, когато той пожелаеше и с помощта на някои женски хитрости вече смяташе, че скрива от него липсата на еротична и сексуална наслада (най-вероятно всички жени имат подобни усещания, ала се преструват). Но човек свиква и с физически недъг, та камо ли с този съвсем нефатален кусур, който в края на краищата си е неин и засяга само и единствено нея; по-важно бе, че тя все пак задоволяваше мъжкия екзистенц-минимум, побиращ се, според нея, в две точки: утоляване нагона на жребеца и поднасяне на вечерята, без да бъде принуждаван да чака… Тогава Марга си казваше, че вероятно фригидността й се дължи на вродената й неспособност да обича (и към детето не бе вманиачена). Но какво бе това да си влюбен, да обичаш? Емоционален гейзер, някакъв вид разгонване, което с насищането и отрезвяването нерядко носи разочарования, а в добрия случай постепенно прераства в уважение; така че прескачането на хормоналния стадий „разгонване“ и отиване направо на рационалния „уважение“ имаше своите предимства и ако отдавна изтъркана романтика рутинно го причисляваше към недостатъците, това в крайна сметка също бе лично неин проблем, който съвсем не рефлектираше в Коста, ако се изключеха неговите инспирирани от майка му изпълнения преди осиновяването. В синхрон с логиката на нововъзприетото житейско светоусещане, външната монотонност в коректорското отделение не само не й тежеше, ами й харесваше, тя дори се плашеше от мисълта за разчупването на цикъла „дом – редакция – дом“, отбягваше някои от словоохотливите си колеги, товарещи я с личните си проблеми и докарващи й по този начин главоболие – предпочиташе самотата. Нека всеки се оправяше сам, така както тя се оправи – без чужда помощ (едва тогава тя разбра защо в провинцията смятаха София за гнездо на отчуждението). И си бе казала: „Значи вече съм софиянка?“ Новото мироздание на новоизлюпената софиянка изглеждаше монолитно и непоклатимо – истински сталински стил, нещо като ЦУМ! Изглеждаше вечно, но и друг вид „архитектура“ около себе си тя не срещаше, което значеше, че не вирее, че очевидно бе най-подходящата за оцеляване. Каквото за всички, това и за чер Асан… Да, ама не. Оказа се, че мирозданието й (подобно огромна древна Персия) е било привидно стабилно – колос на глинени крака. Изведнъж (подобно Александър Македонски) се бе явил Ник, за да нахлуе най-безцеремонно и, за добро или лошо – да порути и разпердушини всичко, без дори да попита харесвали се това на някого или не. Същият този Ник, който сега се опитваше да удави зъбобола с ром…

– Пред вас е Червената крепост, строена през 17 век от Шах Джахан, прославил се и със строителството на едно от чудесата на света – Тадж Махал, което чудо след малко ще видим. Индия вече е отживяла брахманизма или така наречения ведически период, дал на света четирите самхити, между които най-популярната Ригведа с космическия абсолют, демиурга бог Брахма. Изненада ме фактът, уважаема аудитория, че и днес е задължително за всеки образован индус да знае наизуст хиляда двайсет и осемте химна на Ригведа. Философията и космогонията в Индустан се усъвършенства с приемането на будизма, утвърден от цар Ашока, внук на основателя на династията на Мауриите, Чандрагупта Маурия…

– Каква звучност – Чандрагупта Маурия! Нещо като Навуходоносор! Като… Говори ми още, още!… – възкликна Збишко.

Пламен го измери мълчешком, след което тихо отбеляза:

– Вместо да ме гледаш като кон над ограда, по-добре е да си кюташ без да ме прекъсваш, красавецо. – Сетне се обърна към аспектомата и продължи: – Това е битпазара пред Червената крепост. Една любопитна подробност – на този пазар станах свидетел на левитация. Забележете онзи легнал мъж, покрит с платнище. Ракурсът на диапозитива не е от най-сполучливите, но ето как стана всичко. Младият индус легна под синьото платнище, имаше процепи за главата и краката му. Едно момче метна връз него малко чергило и той постепенно започна да се издига. Стигна метър и половина от земята, повися така известно време и после плавно се спусна. Много ме изкушаваше да надзърна под платнището.

– Това е шмекерия, не може да няма някакъв фокус! – отново не се сдържа Збишко.

– Може да има, може и да няма, докторе – обади се Анго. – Четохте ли статията на проф. Коцо Христов, озаглавена „Действително ли съществува гравитация?“ Според него Нютон е остарял, гравитация няма, действат други сили.

– Не познавам този професор, но знам друго: едно общество премине ли апогея си, плъзва мистицизмът – намеси се Ник. По оживения тон личеше, че зъбът го бе поотпуснал. – Винаги е било така, така е и сега – екстрасенси, ясновидци, магове, пришълци от космоса и прочее.

– Пак ли си наумил виц за конкурса „Златната решетка“? Хайде!

– Николай, лесна е да отричаш, коета не разбираш – отбеляза Алиса. – Моя интуиция никога не лъже, падсказва ми, че има това и аз вярвам…

– Интуиция, вяра! Ти уби всичко детско в мен, Алиса Анговна!

– Збигнев, ти повторил два раз този израз. Също открил в Чандлър?

– Чул е Джесика Ланг да го казва на Сам Шепърд в деня на запознанството им, когато я пожелал за трети път – каза Пламен като смигна към Збишко, в отговор на което последният възкликна:

– Двусмислица, двусмислица! Какъв стил.

– Нека не разводняваме като епопея на социалистическия реализъм, гълъбчета, защото стигнахме до 7 – 8 век, когато будизмът бива доразвит от хиндуизма с неговите философски ортодоксални школи: веданта, миманса, йога, нияя и вайшешика, локаята и санкхия, просъществували до късното средновековие. Експанзията на исляма в Индостан е от 10 век, ето, вижте Кут Минар, строено е от основателя на династията на Мамелюците. А това е желязната колона, излята в началото на ерата. Тя не ръждясва, което, според мохамеданите, е доказателство за дълговечността на Корана. Според преданието, който обхване колоната с ръце отзад, ще бъде щастлив…

– Пламен, ти успял да обхванеш? – осведоми се Алиса като поддухна бретона си.

– Не се и опитах.

– Нещастник, с тези къси ръце… – подметна Анго.

В сумрака Марга успя да улови мигновената волтова дъга, прескочила от Пламен към Анго. Но овладял раздразнението си, домакинът отпи от рома и млъкна. Като по даден знак всички отпиха. Марга не знаеше какво друго освен бившата съпруга свързваше тези двама мъже, ала бе убедена, че и двамата, особено Пламен, не бяха я забравили. Веднъж тя бе станала свидетел на любопитна сцена. Него ден Алиса липсваше и след като пийнаха порядъчно, Пламен ненадейно се нахвърли към Анго с думите: За всичко, което се случи между мен и Камелия, си виновен ти и ти си причина тя да ме напусне! И каква е вината ми, ако позволиш да попитам? – повдигна вежди Анго. Каква ли. Ами ти си я разглезил, не си я възпитал, ти си направил от нея това, което е. Вместо да хванеш юздите като истински мъж, ти си я свикнал да разиграва коня! Умник! – саркастично се усмихна Анго. – Ако бях я възпитал, щеше ли да се разведе с мен и щеше ли да се омъжи точно за теб?! Глупости, глупости! – на скороговорка изстреля Пламен. – Знаеш ли колко ме обичаше тя? Ами тогава защо не я научи ти? – не отстъпваше Анго. – Нали си речовит като футболен коментатор в голова ситуация!… Дуелът бе прекратен от Николай, който им каза: Вижте какво, и двамата сте стари катафалки – не ставате един покойник да транспортирате, камо ли да возите прелестно създание като Камелия! Ех, защо не съм католик! К’во кат’ ми е братовчедка? Аз щях да се оженя за нея, чувате ли, аз! Наистина бяха порядъчно пийнали и Марга вътрешно се смя на комичността в сериозните им физиономии… Впрочем случвало се бе и в други разговори Пламен Кочев да спомене името на бившата си жена, макар да не личеше след раздялата им да е станал аскет. Баща му, генерален директор на външнотърговска централа, бе предоставил вилата изцяло на сина си, който нерядко довеждаше в „този чертог“ по някоя хубавица – за освежаване, както обичаше да казва. В интерес на истината чертогът бе терен не само на „постоянното присъствие“, нерядко той ставаше средоточие и на група студенти от Художествената академия, обезсмъртили се с арктическото стенно пано…

– Вече сме в град Агра, а пред очите ни е гробницата на Акбар от династията на Тимур Самаркандски от т. нар. Велики монголи. Той е меценат. От това време е сикхизмът – религия, съчетаваща постулатите на хиндуизма и исляма. Дворецът до гробницата. Виждате свободно да се разхождат маймуни. А това вече е величественият Тадж Махал, строен от бял мрамор от внука на Акбар през 17-ти век в чест на любимата му жена, починала при раждането на 14-тото дете. Сами можете да се убедите – ислямската архитектура не отстъпва на европейската, дори в някои отношения я превъзхожда: монументална, но радостна и ведра, никакво потискане на духа, истинска поезия. Ако Анго беше там, сигурно щеше да съчини ода.

Пламен Кочев си отмъщаваше. Всички тук знаеха предисторията и историята на Анговото творчество. Пишел и печатал стихове още от ученик, бил редовен сътрудник на „Септемврийче“ и „Родна реч“, имали го за надежда и било съвсем логично той да завърши Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, скоро след което издал първата си поетична книга. Втора обаче не последвала. Творческият му колапс продължил твърде дълго, ала когато най-сетне прогласил излизането си от „черната дупка“, всички разбрали, че е сменил посоката на творческите си инвенции – вече бил прегърнал амплоато на създател на текстове за ангажирани песни; и днес в радиорубриката „Ален мак“ можеше да се чуе: „Стихове – Анго Копринаров.“ Веднъж Збишко най-невинно го бе попитал: „Ангич, защо по радиото за някои хубави песни казват „текст – еди-кой си“, а за други не толкова хубави – „стихове – еди-кой си“?“ Подтекстът бе прозрачен: „Защо твоите куплети са стихове, а не текстове?“ „Стихове са на членовете на Съюза на българските писатели, докторче, а за членове приемат само най-талантливите! Удовлетворен ли си?“ Ангови песни участваха и на фестивала за политически песни „Ален мак“, самият той от време на време пътуваше в чужбина, придружавайки някоя вокално-инструментална формация. При един от гастролите си в Москва, където имаше немалко познати от студентството, Анго открил и своята Алиса. Но, според Ник, от година и половина – две Алиса се била заела с „увеличаване роговите разклонения по мъжовата си глава“. Знаел го от самата нея, обяснението й било следното: В деня на сватбата им Анго й прочел от един лист написано на ръка стихотворение с посвещение „На моята обична Алиса“. Тя ужасно харесала това „чудна стихатварение“, била поласкана, че е истинска муза вдъхновител, а той допълнително налял масло в огъня, убеждавайки я, че благодарение на нея творческата му криза свършила, че той отново се събудил за света и любовта и прочее в този дух. Към лириката той все пак не се върнал, ала тя проявявала разбирането, че пегасът не се поддава на насилие, че е нужно търпение. Но каква била изненадата й, когато преди година и половина – две, ровейки в архива му, намерила въпросното стихотворение с посвещението, само че в него открила две разлики: първо, то било отпечатано в един вестник с дата „цял век преди да се запазнаем“ и, второ, посвещението било същото, но името друго – на бившата му жена. Откритието променило напълно отношението й към него, според нея той се бил превърнал в самодоволен и ояден чичко, нямало го неспокойствието и търсенето, с което можело да бъде спечелена и задържана една „истинска женщина“. Уж между другото се оплакала, че той не изпълнява както трябва съпружеските си задължения. Анго също имал от какво да е недоволен: сам перял ризи и чорапи, сам гладел и готвел, а тя била ужасна домакиня, неизмитите съдове киснели в мивката с дни, жилището им било авгиев обор, навсякъде пъплели таракани, но тя („представяш ли си?“) ги смятала за добри домашни животинки и не изпитвала никакво неудобство поне от жената, която идвала преди уикенда да чисти; веднъж запушила канала с „отвратителния си навик да изхвърля дамските превръзки в тоалетната чиния“; нямало уют в дома му и не му се прибирало (колкото до последното, Ник имаше друго обяснение – Алисиното либидо, по думите на самия Анго, било колкото на всички медсестри от „Пирогов“, взети заедно)… Слушайки тази история, Марга бе повдигнала рамене – освен размяна на любезности, от семейство Копринарови друго не бе чула, изглеждаха улегнало, спокойно, дори щастливо семейство…

– А ти, ако мислиш, че е лесно да се твори, защо не нарисува нещо, вместо само да снимаш? – изглежда Анго се бе жегнал от уж безобидното жило на приятеля си, който се измъкна, използвайки за параван иронията към Алисиния акцент:

– Алиса, тази гадина Анго ще дойде с тебе в Москва за Коледа?

Всички се засмяха, а най-много – Алиса.

– Това е Дворецът на ветровете в Джайпур – продължи Пламен Кочев. – Раджата го е строил от розов камък. Към ограждащата го крепост, както виждате, се отива и със слонове. А сега – внимание! – предстои най-пикантната част. И само мъничко предистория. Знаете акцента в будистката философия: животът е измамен, коварно изменчив, той е низ от страдания, ала не е трагично безизходен. Буда е казал: „Аз ще направя брахман (жрец) само оня, който, откъсвайки се от света, се освобождава от всяка страст.“ Именно освобождаването от страстите, желанията и собственото „аз“ е спасението или така наречената нирвана, наричана още и мокша. Архамтите (освободените), които са постигнали парамартха (висшата истина), след смъртта си повече не се прераждат, защото прераждането означава нови страдания, а те остават завинаги в сварга (рая). Самотренирането, самоусъвършенстването, водещо до нирвана, има осем степени. Ще спра вниманието ви само на един от пътищата към нирваната, който е свързан с тантрическите култове, почитащи женски божества. Ваджраяна е секта, обожествяваща жената на Буда, а сектата Колесница на страшната гръмотевица почита богините Парвати и Сарасвати, жени съответно на Шива и Брахма. Богомолците се отъждествяват с боговете и чрез сексуално съвкупление преодоляват две змийски сили, спящи в областта на таза, постигайки по този начин нирвана. За да не ви отегча, ще завърша с това: в Камасутра, книгата на тантрическите култове, макар да има голота, няма голо изреждане на сексуални пози, както, сигурен съм, мръснишки си мислят Меги и Ник, а е събрана цялата философия на отношенията мъж – жена, философия, наречена тантризъм.

– Доказано е, че завистта и всички останали мизантропични страсти способстват за скъсяването на човешкия живот, приятелче. – каза Ник. – Без да съм теоретик и познавач на Камасутра от твоя величина, ще ти кажа простичко и честно – така дълго и сладко се любим с моята Гретхен, че после целия ден ходя като замаян и под впечатлението на това любене. Сигурно това е нирваната, за която говориш. Впрочем с тебе как е, мила? – обърна се към Марга той с толкова непринуден тон, сякаш току-що се бяха отделили от обятията си и на километър околовръст нямаше друга жива душа освен тях. – Все си мисля да те попитам и все забравям.

Марга усети всички погледи върху лицето си и почувства как по кожата й плъзва сгъстяваща се и пареща руменина. Впитите в очакване погледи не й оставиха време за съвземане (никога досега не се бе държал така с нея пред тях) и тя каза:

– Да, и с мене е така.

Смутът й пролича и по избухналите аплодисменти и възклицания. Збишко извиси глас:

– Ами как няма да е така! Грациозната й походка би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост!

– Каква радост в нашия селскостопански двор – снизходително махна с ръка Ник. – Хайде, няма да играем на бутилка.

– Збишек, чу ли как го произнесе? – рече Пламен. – Мило и разсеяно, както застаряващ херцог пожелава лека нощ на иконома си.

Последва нова гълчава от кикот и междуметия.

– Никалай, ти неделикатен, момиче засрамила се – рече Алиса. – По-добре Пламен продолжит със свои впечатления из Индия.

– Ти многа правильна атбелязала, руса красавице – каза Пламен. – Никалай е перде и хич не се притесняется. Но съм длъжен да ви предупредя, че тук става рисковано за лесновъзбудимите (те обикновено са срамежливи), след внимателен анализ прецених, че ще е по-добре те да изчакат в съседното помещение. Защото не бих искал после някой от нас да стане жертва на разюзданите им сексуални изстъпления.

– Колка си цапнат в уста – отбеляза Алиса.

– Ето, гузните взеха да бягат негонени.

– Не бих казала, че интелектуалците са рядкост тук и сега – каза Богдана. – Всички перманентно в насипно състояние, преследвани от екзистенциални неврози, липси и комплекси, резултат изключително на пространственото мислене. Допускам, че тук присъстващите не са изключение, че те дори имат една липса повече, но че тя е именно синдрома на интелектуалеца, за който намекваш и в този смисъл може би не са класическите интелектуалци. Тъй че можеш да си спестиш кършенето на ръце и вайкането.

– И ще трябва да останеш сам да си гледаш – избоботи Анго.

– Мила Боги – Пламен пропусна край себе си Анговата реплика. – Някои от нас само от липса на възпитание се въздържат да не ти благодарят за комплимента, а не от страх, че ще бъдат опровергани. Та бяхме стигнали до тантризма, който, за да бъде разбран правилно, трябва да се знае една малка подробност – по човешкия гръбнак съществуват шест центъра, криещи все още неизвестни за науката енергии. Една скоба – в САЩ има институт, работещ над проблема, реалността на тези центрове е доказана. Едната хипотеза, кратко и опростено казано, обяснява предназначението на енергията като упойка, действаща в момента на смъртта, за да бъде тя безболезнена. Според другата, така наречените от тантризма змийски сили или чакри по гръбнака имат отношение към подготовката за преминаването към една по-друга форма на живот след земния. Бих казал, че не само женската душа е загадъчна като космоса, а, колкото и парадоксално да звучи за сляпо доверяващите се на науката анатомия, това се отнася и за човешкото тяло. Край на скобата. Тантризмът, йогизмът и прочие, както вече споменах пред милата аудитория, чрез различните ритуали успяват да изкачат част от тази енергия от таза по гръбнака та чак в главния мозък. Това, накратко, е схемата на нирвана. Тантрическите култове в Индия имат два центъра: в южната част, областта Ориса, Пхуванешвар, а също така и на север. Южният архитектурен стил на храмовете се характеризира със заоблени стени на кулите, а северният – с пирамидални. Виждате един от най-известните тантрически храмове Кхаджурахо. Дори на този общ изглед се забелязва пищната декорация, която обаче не нарушава архитектониката на сградата, откроените хоризонтали и вертикали запазват баланса. За да не подлагам на изпитание търпението ви, ще покажа част от еротичната пластика в едър план. Ето. Виждате изкусността на древния скулптор. Какво изящество и реалистичност! Храмът е декориран както отвътре, така и отвън. А това тук е богът на веселието, той е син на почитания в Индия добродушен Вишну. Наричат го Бога-слон. Виждате добре изразената ерекция, почитана като предпоставка за постигане на нирвана. Впрочем въпреки изваяното многолюдие и масов секс (масов, а не групов!), еротичната пластика всъщност пресъздава главно съвкуплението между раджата и неговата жена. Необладаната част от жените, които виждате, са робини. Тяхната мисия се изчерпва в подпомагане на господарите им за по-пълноценно сливане. Тук трябва да отбележа, че някои от техните пози не биха могли да се осъществят без чужда помощ. Като тази например. Виждате царя, изправен на главата си, придържан от робините си. Друга част от робините придържат царицата…

– И сега в известен смъйсъл сме робини, ала тогда было по-лошо…

– Мигар на царя му е леко? Я го вижте! – намеси се Анго.

– Да, нашето мислене е обусловено и до голяма степен генетично поразено от християнските догми, признаващи едно единствено положение за любене – мисионерската поза – и то с една единствена цел – възпроизводство. Това ни кара да възприемаме секса на тантриците едва ли не като извратена акробатика. Но при ето това темпераментно съвкупление виждате робините свенливо да закриват очи, макар жестът да крие друг смисъл…

Николай тихо изохка, потривайки внимателно бузата си, след което пресуши остатъка от рома в чашата си. Изохкването изглежда бе очакваният идеален повод за освобождаване на насъбралите се емоции – всички се изсмяха.

– Меги, а с тебе как е? – попита Пламен Кочев. – Внимавайте, красавци, да не стигнете до… оная нирвана без дори да сте станали от столовете си, нечут и за тантриците успех.

Марга се засмя:

– Ако ставаше по този начин, пред зъболекарските кабинети сигурно щеше да има запъхтени тълпи, а зъболекарите щяха да бъдат обявени за жреци.

– Кукличка. Вярно, че известно сходство между зъболекарското и тантрическото борче има – могат да ти лепнат спин. Но опитът ти да отбиеш стрелата, отправена към тоя подут хубавец, е трогателен, той едва ли го заслужава, мила. Дори по моему изразът „едва ли те“, е по-точен от „едва ли го“.

– Ан пасан, никога не съм се проявявал като мазохист – каза Николай, – за да се опитваш да ми доставиш удоволствие като флиртуваш с жена ми пред мен.

Марга не би пропуснала покрай себе си този неологизъм в речника му – „жена ми“ – ако ненадейно не я бе осенила една мисъл, породена от спомена за първите й посещения тук. Колко скована я доведе Ник, колко предубедена беше! Изградила си бе представата, че й предстои да бъде въведена едва ли не във висшето общество и се притесняваше. Вероятно самият Ник бе насадил страховете й, говорейки й все за този близък нему кръг, събиращ се всеки последен четвъртък и зован полу на шега, полу на истина „бо монд“, в резултат на което съзнанието й рисуваше някакви Скот Фицджералдови фини, изтънчени и духовни аристократи… Ами ако не се покаже на ниво, ако с държането си тя разочарова Ник? Не страдаше от липса на самочувствие, но съпоставена с този елит, една коректорка не можеше да не бъде уязвима, а уязвимите винаги излъчват нещо, което предизвиква околните да ги наранят. Виж, ако бе журналистка, погледът й би бил друг, но така или иначе най-малкото заради Ник тя трябваше да бъде приета и да се хареса на неговите приятели (не щеше да си признае, че го желаеше и заради себе си – да им докаже, че с нищо не им отстъпва!). Ала стремежът й да се хареса парализираше естествеността й и именно това можеше да даде обратни резултати. За нейно огромно облекчение те не проявиха към персоната й почти никакво любопитство и едва при второто си посещение тя предположи, че Ник вероятно и друг път е довеждал тук по някоя балеринка (на техния жаргон – еднодневка), за каквато несъмнено я вземаха. Вече поотпуснала се, на третата сбирка тя осъзна, че е дошла с преголяма кошница. И днес си спомни за ученическия прочит на „Война и мир“ – как е недоумявала за търпимостта на Пиер Безухов, как на негово място би им креснала в очите: „Висше общество ли? Презирам ви, гнилочи!“ Усмихна се на наивността си. Може да бяха всякакви, но тя съзнаваше, че ще допусне тактическа грешка, ако опиташе да го откъсне от тях, без да му предложи алтернатива. Ник бе един от тях и единствено сред тях, по думите му, можеше да диша свободно и да се разтоварва истински; един за друг те бяха душеприказчици, психоаналитици и терапевти, отци-изповедници…

– … Съвременният вариант на мита за Принца и Пепеляшка също е на път да рухне – от Бъкингам вече идват съобщения, че принц Чарлз е низвергнал лейди Ди. Мисля, че всяко идеализиране е инфантилизъм.

Гласът на Пламен я накара да наостри уши – за какво ли споряха отново?

– Добре сказал. Непрекъснато говорите за „Взгляд“, „Огонек“, „Московские новости“ и так далее. Моите почитания. Преди всички были орденоносци, всички планове – изпълнени, проглушили света. А сега наоборот – всичко лошо. Това не разбирам, ако позволите. Но скоро я читала в „Литературная газета“ другое…

– Жива да си, Алиса Анговна! Не цитирай тоз еврейски вестник!

– Еврейски? Не, той руски. Но, Збишек, ты антисемит?

– Ционистките капитали са октоподът, неусетно обгръщащ и подчиняващ земното кълбо с пипалата си, мила моя, а не камората, коза ностра и разните там филмирани бандюги и босове.

– Може би Алиса е права – вдясно или вляво, крайностите са вид екстремизъм – отбеляза Пламен.

– А защо нямаме Форман, нямаме Фелини? – попита Богдана, прокашляйки се: – Кха! Защото голямото изкуство диша само на свобода, то е алергично към всичко тоталитарно. Автокрация и изкуство – шикалки.

– Сталинско-Брежневото разбиране, присадено и тук, е: дръж интелигенцията на жизнения екзистенц-минимум и тя ще ти е вярна; пускай я колкото си може по-малко в чужбина и тя ще е патриотична – отново додаде Збишко.

– Затова в голямата си част тя е полуинтелигенция – допълни Ник.

– Многа модерна станало обвиняват Сталин, а после  Брежнев! Сами ли извършили всичко?

– Хубав въпрос – констатира Анго.

– Алиса, мы любим Русии безБрежнева! – смигна Збишко.

– Именно материално зависимата полуинтелигенция им е нужна – добави Ник. – Защото обезпеченият не трепери за жалкото си местенце и открито изказва мнението си.

– Във всички епохи е било тъй – поясни Пламен. – Каймакът на надстройката, съзнанието винаги е изпреварвало базисните явления, а това прави емоциите безпредметни, скъпи мои. Труман Капоти го е казал: тайнство и магия има единствено в изкуството, останалото е биология и аритметика.

– Как си представяш един Ботев с хладни, разсъдъчни и аналитични стихове и памфлети? – осведоми се Ник.

– Един Вазов вместо да умре безимен на барикадата, е избрал варианта да я възпее. Даже не точно барикадата.

– Естетстваме, чешем си езиците и нямаме обоняние за тлеещата в съседната стая черга. Но искрата скача като бълха и скоро ще попадне в гащите на сънно плъхтящи угодници. Ах, как ще им развали рахата!

– Превърнаха собствените си интереси в идеология! – асистира Збишко.

– Паживьом, увидим!

– Според Ванга през деветдесетте години на власт ще дойдат лошите – каза Анго. – Сиреч Горби ще падне и кой ще го бутне? Военната хунта, разбира се, а фуражките примират за интелигента, както знаете. Тогава ще ви питам. Но – обърна се той към Ник – не мога да разбера едно: защо ти, Зарков-младши, си пикаеш на кифлата? Гладните – пас, ситите – хъс. Не преиграваме ли?

– Говорим на различни езици.

• Матрьошки ненагледни. Тантристката тема по ви приляга…

 

 

 

VIII.

 

Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализира мисълта, че без Ник, без работата й във вестника и дори без „словоблудстващия салон“ на Пламен Кочев, нейният нов ренесанс би бил немислим. Дължеше им това признание. Особено сега, при равносметката. Но ако вестникът бе удовлетворил нейното очевидно вродено обществено чувство, ако последните четвъртъци бяха задоволили суетата й да бъде приета и призната в този все пак авангарден кръг, то словесният израз на дължимото към Ник едва ли можеше да бъде достатъчно точен. Защото човешката личност се формираше от ред фактори, сред които не на последно място бе чувството за пълноценност по полов признак – нещо типично не само за нежната половина и съвсем не омаловажаващо рациото (пък и спасяващо света от скуката и сивотата). Марга никога не бе страдала от малоценност на основа „физически дадености“, ала и никога не беше се смятала за неотразима – би било чудесно ако ханшът й намалееше с една идея (за сметка на гърдите), а чупката на римския й нос, колкото и дискретна да бе, я нямаше. А Ник по някакъв чудодеен начин бе успял да стопи „натрапчивите й манийки“. „Мила – беше й прошепнал веднъж, – от месеци се опитвам да определя енигматичното ти излъчване и снощи, след като бях милвал и целувал лицето ти, аз изведнъж вникнах в съдържанието на един термин, напълно отнасящ се за теб. Твоята радиация, мила, не е нищо друго, освен екзистенциална. Каква невероятна сплав между тиха, благородна печал от една страна, и женска практичност и опърничавост от друга! И го намерих в Ролан Барт! Струва ми се, че употребявайки го за Грета Гарбо, той е имал предвид теб! И не става реч само за физическата ви прилика, която, признавам, с откритието ме удиви! Лицето на Грета Гарбо, казва той, е част от царството на възвишената любов, в което плътта събужда мистични и гибелни чувства… Очите тъмни като сърцевина на странен плод… Грета Гарбо показва на екрана Платоновата идея за творението… Грета Гарбо не извършва никакви действия на травестит, тя е винаги тя и непресторено показва под големите си ниско нахлупени шапки все същото лице на сняг и самота… И Труман Капоти намира нещо сходно: Грета Гарбо не се чувства сама, само когато е сама. А професор Барт възкликва риторично: Колко актриси са приели да покажат на тълпата тревожния процес на узряването на красотата им! Грета Гарбо не е допуснала лицето й да покаже друга реалност освен едно по-скоро интелектуално, отколкото пластическо съвършенство. Това лице с извивката от ноздрите към дъгата на веждите, с рядката и своеобразна функция между двете области на лицето загатва момент, от който той от същностната красота извлича екзистенциалната красота, когато архитипът се поддава на очарованието на преходни, нетрайни образи, когато ясната същност на плътта отстъпва мястото на лириката на жената. Лицето всъщност е безкрайно сложна съвкупност на морфологичните функции, а като език своеобразието на Грета Гарбо е от концептуален порядък, докато своеобразието на Одрин Хепбърн е от субстанционален. Лицето на Грега Гарбо, казва Барт, е Идея, лицето на Одрин Хепбърн е Събитие…

Неуверена и плаха от претенциозното му многословие, Марга не вникна в заключението му: „Намирам, че аз съм един щастлив свидетел на тревожното узряване на красотата ти!“… Струваше й се, че го разбира по-добре, когато й говореше простичко, директно и нежно, а той и това го умееше. Нерядко й се любуваше гласно и ако не чувстваше, че го прави с любов, би го приела за обикновен цинизъм; думите му я изненадваха преди да се любят, други път след, а понякога и по време… Тези изрисувани устни, тези ъгълчета, придаващи нов нюанс при всяко трепване – шептеше, – този изтънчен, патрициански нос, тези изваяни вежди, а очите… тропическа черна наркоза… Колко галещ е гласът ти, искам и с глас да ме галиш… Каква грациозност в движението на ръце, на глава, какви дълги крака! Колко гладка, плътна, мека кожа, никакво косъмче, никаква точица или веничка – как да не целуваш а капило ускве ад унгвес! * А пропорциите на талията с прекрасните задни полусфери! А цицките? Изящни, чувствителни, вирнати… о, по-красива си гола…

Но ако Ник бе разсеял самокритичността й, успявайки да я дистанцира от властващия „ориенталски, касапско-цуцорест вкус“, като по този начин бе увеличил чисто женското й самочувствие, то неимоверно по-голяма бе заслугата му, помагайки й да открие една неподозирана своя черта – способността й истински да обича! Тя не бе инвалид, тя можеше, тя обичаше! Откритието имаше силата на вулканичен взрив, чувствата се оказаха клада, в чиито пламъци тя се хвърли доброволно, стремглаво! С цялото си същество, с разума, с чувствата и сетивата си съзнаваше как горенето я правеше щастлива, силна, пълноценна! Огненият дъх на откритието изпепеляваше скрупули и задръжки, опияняваше я – колко прекрасно било да обичаш! Просто несравнимо с внушеното й от маман „остави се да бъдеш обичана“! И тя се любуваше на новооткритата си способност, радваше й се, както навярно Джеси би се радвала на оздравелите си крака! Мигар Жасмина би се въздържала от прохождане, би се насилвала да не става от количката, ако това противоречеше на някакви морални догми?…

Понесена на гребена на щастието, Марга бе подета и от втора вълна – та тя съвсем и ни най-малко не била фригидна! Боже мой, тя беше забравила що е това целувка, а как я целуваше Ник!… Цялата, без задръжки! Колко неподправени, изгарящи и неописуеми бяха усещанията и чувствата да се сливаш с човека, когото обичаш, да влагаш цялата енергия, обич и страст, на която си способен; колко

 

*От косата чак до ноктите на краката, лат.

 

неподатлива на описание бе кулминацията, а и състоянието на най-прекрасното безсилие накрая, безсилие, правещо я най-силната в света!…

Ник я окриляше и с признанието, че с никоя досега не е постигал едновременност на „сексуалния екстаз“ и че с никоя не се е чувствал истинска личност и мъж. Сетне тя с горчивина се бе сетила как навремето преди да се ожени, веднъж Коста, любейки я, бе произнесъл „обичам те“, а тя бе възмутена от „смесването на физическата с възвишената любов“… С Ник не можеше да си представи любовта разделена…

Харесваше й любенето с него дори и след близо двегодишна връзка, когато бе открила и не толкова привлекателните му черти. Бяха установили мястото, където им е „най-сладко“ – това бе жилището му в „Белите брези“ на булевард „България“. На него му харесваше да го правят и в Панчаревската им „бяла гълъбица“ с изглед към езерото и във „фамилния замък“ на Зарков-старши в „Лозенец“, докато Марга с нежелание склоняваше да бъде отведена там, особено в покоите на Николаевия създател, където чувстваше необяснима боязън и дискомфорт. Имам пай върху част от вилата – обясняваше й Ник, – а на улица „Райска градина“ в „Лозенец“ е преминало детството ми!

При първото й въвеждане в дома на улица „Райска градина“ Ник се държа някак церемониално и подобно някой гид, за когото е важно забележителностите да се харесат на всяка цена, показа й всички стаи на втория етаж. („Първият кат, където са кабинетът, двете спални, галерията и зимната градина, винаги е под ключ.“) Би се засегнала от прозиращата ирония, ако не знаеше публичната за най-близкото му обкръжение тайна – хилавата му синовна почит. Но Марга бе истински смаяна от „фамилния замък“, точно копие на Каблешковата къща в Копривщица. Фасадата на къщата, (кафяво-бежова, с бели орнаменти покрай прозорците и еркерите, с растителни мотиви по възрожденската арка над балкона, комините с вид на феодални кули, турските керемиди, дървените парапети и импрегнираните дограми) както и екстериорът (скритият зад висок зид геран с керемиден покрив, голямата копривщенска порта, високият бор и големият туристически фургон, „паметник“ от времето на мащехата на Ник, която си падала по „ексцентричното летуване“), още при първото й идване й бяха подсказали да очаква и по-особен интериор. Не остана излъгана. Докато „гидът“ разиграваше скеч, коментирайки забележителностите – тревненските дърворезби по долапите, по гардероба, шкафчетата и леглото в спалнята, по масите и столовете в трапезарията и „пустата детска стая“, слънцата по таваните – все уникати, дело на приложниците Д. Лачев, Ст. Шешев, Ив. Н. Иванов, тя мълчешком се дивеше и на изящните чипровски килими.

– Няма да ти кажа колко е платил за всичко това, направено специално за нея – бе казал Ник, сякаш прочел мислите й и изоставяйки шутовския си тон. – Единствено гостната, стил „Сецесион“, е непроменена от детството ми.

Обширният хол за него бе храм – по реставрираните, но автентични виенски мебели, групирани на кътове, бе седяла майка му, съзерцавайки навярно пламъците в камината. Тъжните голи дървета – бе обяснил той – са от белия период на Морис Утрило. Мама много обичаше тая картина, беше я открила в едно забутано магазинче на улица „Мон-Сьони“… Не грешиш – това е доайенът на наивистите Русо, твърде характерен, за да се сбърка, но него не го е купувала мама. Впрочем, скъпа, това са част от картините. Моят мил папа има навика да влага парите си в живопис, в заключената галерия долу има неща на Кандински, Фернан Леже, Андре Лот, Жан Люра, Албер Марке, Андре Масон, Жорж Руо и на още един Жорж – българина Жорж Папазов…

Едва впоследствие Марга щеше да разбере, че причина за настояванията му да посещават „Каблешковата къща“ не е в спомена по детството му, но че доза носталгичен сантимент все пак има и той е в непроменения хол, стаил духа на майка му. Предположенията й се потвърдиха, когато веднъж той я изненада с молбата тя да облече една от отлично съхранените рокли на майка му („Фигурата и височината ти отговарят на нейната!“). Роклята, изцяло от брюкселска дантела, с тюлена фуста, наистина й стоеше превъзходно – малко ретро, което навярно бе подсилвано и от широкополата шапка. („Истинска Грета Гарбо!“) Марга със завист беше помислила, че по-хубава дреха никога не е обличала…

Ник не пропускаше да я доведе на улица „Райска градина“, колчем родителят му отпрашеше в странство, което не бе рядкост и неусетно вечерите бяха станали традиция. Когато тя се появеше сияеща в хола – преобразена от дрешника на майка му, – той вече я очакваше в също така ретро костюм от тъмно английско дубле, двуреден, с широки ревери и широк панталон, с подобаваща риза и вратовръзка пред празнично подредената маса, с отворена бутилка шампанско, запалена свещ и прибор за двама. Това е Жозефина Бекер – обясняваше той щом пуснеше някоя от съхранените стари грамофонни плочи, купени навремето от майка му в Париж. – Сега слушаш  Шарл Трене; знаменитият някога „Парижки романс“, направен е филм с него и с участието на Морис Шевалие… Ех, Франция, Франция… Забелязваш ли колко сластен е гласът на Глория Ласо? С испански акцент; Мексико-о!… – тоя хит на Луис Мариано е бил страхотно популярен! Разбира се, няма да минем без Едит Пиаф и Азнавур… Моля ви, госпожо, един валс с моята слабост Андре Клаво!…

В началото шансоните й изглеждаха монотонни, речитативни, ала Ник влагаше особено чувство във всичко това и притисната в тялото му по време на валсовете и тангата, освен увереността му на добър танцьор, от него през нея минаваше и една странна тръпка, караща я да се пренася в първата половина на века…

Други път, уловил ръката й през масата, рецитираше любимите си поети; случваше се да извади няколко изпомачкани тетрадки и да й почете откъси от своите детско-юношески парижки дневници, в които се долавяше колорита на „столицата на света“, пречупен през пуберския му поглед (прочитайки по негово настояване Марсел Пруст, Марга щеше да открие удивителното сходство между привързаността на героя към майка си и тая на Ник, с различието, че последният като че ли не обичаше, а бе наранен от своя осуетен от смъртта й развой на бъдещето си); разказваше й сънищата си, в които косвено отново присъстваше тя, майка му… Ала той никога не говореше директно за нея, нито разрешаваше въпроси, нещо повече – майка му беше тема табу… Веднъж Марга предложи да запалят камината, в която нарязаните дървета стояха сякаш декоративно. Гласът на Ник изведнъж бе станал дрезгав: „Тази камина никога не е горяла, защото в този дом никога не е горяла любовта!“…

Ник не бе многословен и по отношение на баща си. С изключение на една-единствена вечер, когато й го описа като „азофил“, професор доктор по „трябвализъм“, лош слушател, но добър оратор, най-често употребяващ личното местоимение в първо лице единствено число… Според Ник той отдавна бил скъсал с науката, както ставало с всеки, който я подчинявал на политиката; в средите му уважението било изместено от боязънта. Втората си жена бил отнел с правото на по-силния от своя най-добър дотогава приятел, за да я прогони не след дълго…

Под влияние на Николаевото отношение към създателя си и недомлъвките, с които говореха за него у Пламен Кочев, Марга бе почнала да се опасява, че един ден той ще ги пипне в дома си. Което се и случи. Една лятна вечер Зарков-старши влезе в хола без почукване и Марга буквално се вкамени. Успя да ловне твърдия му, студен и изучаващ поглед, с който той я измери от вратата – поглед, траял не повече от миг и сменен от благоразполагаща усмивка. Беше физически антипод на сина си – среден на ръст, слаб и среброкос, спортната му фигура в бял костюм от шантунг скриваше възрастта. Изглежда безпогрешно бе разпознал Маргиното смущение, защото се извини и като седна до тях, с лекота и чувство за хумор заразправя как веднъж (било твърде отдавна) след досадно самолетно закъснение се прибрал в Панчарево в малките часове; бил изморен и не запалил осветлението, пожелал да изпуши цигара на тъмно, преди да си легне. „Съзрях я в последния момент, едва не седнах връз нея, спеше на малкото канапе. Едва после разбрах, че къщата е пълна с гости на Ник, имаше някаквъв празник, ако не ме лъже паметта? – той погледна някак между другото към сина си и отново се обърна към нея: – Пренесох я от неудобното канапе на леглото, а тя дори не се събуди!“ Засмя се, после се извини повторно и, оттегляйки се към кабинета си, й направи комплимент за съчетанието на прическата с обеците (дали се досещаше, че едрите аметисти са на покойната му съпруга?)… Като че ли с разказаната случка целеше внушението: „Не се стеснявайте от мен, не съм тесногръд!“ Навярно защото съзнанието й го бе рисувало по-чер от дявола, тя бе приятно впечатлена от него, дори се запита дали Ник не бе краен в оценките към баща си, както бе краен, издигайки на пиедестал майка си… Сякаш прочел мислите й, Ник мрачно бе отбелязал: „С лустросаните си маниери, когато пожелае, той успява да е приятен дори на печени хитреци като него, нежели на рибки като теб!“ Марга се бе опитала да отклони явно щекотливата тема с шега: „Ами че той бил гадже и половина, не бих имала против и да ме поухажва!“, ала вместо да се разсея, той се беше подразнил: „О, повярвай ми, ти си твърде стара за него! Неговите жени са двайсетгодишни! А в реакцията ти има прилика с тази на порканата докерска Дулцинея, за която той ти разказа. След като й бе обяснено как се е озовала в леглото, тя попита: „Чукал ли ме е? Не бих имала нищо против, но да помнех…“

Сетне щеше да я е яд на себе си, задето вместо да се оскърбява до сълзи, не го беше ухапала: „Мопасан е описал майка и щерка с общ любовник! Защо да няма баща и син с една любима?“ Но Ник си бе Ник – полифоничният човек, който никога не бе един и същ и чиято основа бе изградена от материала неспокойствие… Но нали тъкмо такъв го обичаше – с рецептори и за собственото й непостоянство, с нетърпимост към блатното свикване? В порив на тотално взаимно привличане, вместо никога неупотребеното „обичам те“, веднъж го беше попитала: „Как можеш да си едновременно мечтател и хулиган, философ и авантюрист, нежен и грубиян, идеалист и песимист?“ В отговор той я бе дарил с къса целувка по носа: „Ти предизвикваш най-доброто в мен. И си в по-изгодна позиция, понеже не мога да открия хватката, с която ме държиш в партер! – Беше я целунал по единия ъгъл на устните: – Не отхлабвай… – после по другия ъгъл – грациозната си хватка!“ Ала други път полу на шега полу на истина се ръфаха здравата: Той: „Заради жителството ли си се омъжила?“ Тя: „Благодарение на татенцето ли си главен редактор?“ Той: „Толкова ли е безличен мъжът ти, че никога не се оплакваш от него?“ Тя: „Да се разведеш с лекота веднъж, не предполага ли още по-олекнали задръжки втория път?“ Той: „Струваш ми се амбициозна, а още не си ме молила за уреждането ти като редактор.“ Тя: „Единствено с тая цел те свалих и кат’ ми свършиш работа, ще ти бия шута, а междувременно що да не те поизползвам и за някои други услуги?“ Той: „Относно ония услуги си майстор използвач, признавам. Но за перото май нямаш кураж.“ Тя: „Явявала съм се на конкурси, драги ми господинчо, ала да си жена е по-трудно. Ти няма да го разбереш.“ След като се осведоми за конкурсите, за вестника, на който е сътрудничила и ядовито промърмори „Затворен номенклатурен кръг!“, Ник никога повече не се върна към темата…

– …именно Тарковски!

– Е, да – „Жертвоприношение“, „Носталгия“…

– Мисля, че този филм е носталгия по изгубената духовност.

– Филм за греха.

– Егоистичен хедонизъм, скука и отегчение от живота, грубост, гордост…

– Страх от смъртта…

– Но не може да бъде чут и именно оттук, според мен, лъха песимизъм.

– Кукличка. Това е аналогия с библейския Авраам, който е готов да жертва сина си за бога.

– А заплахата от ядрения апокалипсис?

– Синът на Александър ще преоткрие откритото от баща му и ще продължи делото му.

– Както ние на нашите бащи, нали? Не се занасяй.

– В началото бе словото, Ник. Колкото до Фелини, мисля, че нещата не стоят точно така.

– Залагаш прекалено много на Оскарите, Златните глобуси и Давидите на Донатело. Всъщност сър Ричард Атънбъро губи в уклона си по политическите истории.

– Животът в крайна сметка не е ли политика? Прости ми, Фелини е прекалено провинциален, прекалено подробен и бъбрив. За него не може да се каже, че е космополит като Форман, Кончаловски, Бергман, Хичкок. Кха.

– Не знам доколко е кок, но че е Хич съм сигурен.

– В какъв смисъл? Моля? Гледаш с вид на доктор, пипнат при извършване на криминален аборт, докторе…

…Затворен номенклатурен кръг! Трябваше да мине и времето, необходимо й за асимилиране на многото нови събития в живота й, за да й направи впечатление, че в техните разговори все по-често взе да присъства и една тема, към която Ник очевидно имаше слабост. Първоначално тя приемаше темата като допълнение към стремежа му да изпъкне пред нея с оригиналност и нестандартна ерудиция, ала не се наложи да чака дълго, за да разбере, че се лъже. Беше се оказал политикан. И когато по-късно откри подобни качества у Юлий Монев и Гечно Фотев, мислено им заяви: Не сте оригинални, вече е казано от друг преди вас. Говореше й за липсата на мотивация за труд, за отчуждението, за апатията, не смяташе за беда ширенето им сред върховете („Знаеш ли, че те скриха за Чернобил и докато всички ние ръфахме радиоактивни марули, на моя мил папа и сие даваха калиев йодит?…“), а избуяването им „долу“ – покварата на съзнанието, преобръщането представите за добро и зло, за почтеност и безчестие; народът бил приучаван да смята противозаконното за свободно, свободата за беззаконие, а законността – за несвобода. Но българинът бил прибягнал до познатото му от турското робство противодействие – пасивната съпротива: те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя, което неминуемо щяло да срине държавата и плутокрацията, макар пак малкият човек щял да опере пешкира, понеже нямал сметки в швейцарски банки. Но рано или късно те щели да бъдат принудени вместо псевдоперестройка, да пристъпят към истинско обновление… „Ние сме най-изгубеното поколение – бе казал Ник. – Първоначално повярвахме в идеалите на бащите си, в строителите на Хаинбоаз, но когато се видяхме изиграни, най-плодотворното ни време бе отминало, вече бяхме увредени от сянката на мълчанието и страха. И дори истинското обновление да дойде, за нас ще е късно, защото чувството ни за лична човешка реалност вече е изгубено, което, според френския моралист Габриел Марсел, значи свеждане на човека до предмет. Но темата „френски моралисти“ има и един друг аспект – лично аз съм уверен, че Сталиновият режим е рожба именно на 18-ти век, на Просвещението с неговия атеистичен рационализъм, родители на ГУЛАГ и сциентизма са Волтер, Русо и Холбах!…“

Какво точно в словоизлиянията му не й харесваше, Марга не можеше да назове (едва ли имаше по-голям софист от него), ала нещо в нея се съпротивляваше, стаяваше се едно упорство, граничещо с инат. Понякога го иронизираше с думите „Отдавна не сме си чуруликали за преустройството?“ с надеждата да убие завинаги зачекването на тази тема, на което той отговаряше:

         И ти, обичана жена,

         която всичко си за мен,

         усмивката ти избледня

         и моят дух е вледенен… *

Или:

         С молитви, с пост надявах се, че може

         отвъд да се сдобия с райско ложе.

         Ала неволно пръднах на молитва

         и – край на всичките надежди, боже. **

Слава богу, че все пак не преиграваше, че имаше усет за мярката. Ала минаваше време и когато тя, успокоена, вече си мислеше, че се е отказал да й досажда с политиканство, той ненадейно я опровергаваше.

При друг опонент вероятно би спорила с аргументи и жар и, беше уверена, би надделяла. Ала тя не желаеше Ник да бъде свързан по какъвто и да било начин с каквито и да било негативни емоции, но все пак мислено го наричаше презадоволен човек – като в оня израз за дявола, който, като си нямал работа, си таковал децата… Предпочиташе да го обезсърчи, показвайки му, че не взема на сериозно упреците му за своето „безучастно мълчание“: „Миличък, ако ми кажеш, че фъшкията е вкусна, пак няма да знам как да те оборя, затова предпочитам да мълча. Що не заместиш натрапчивата си идея с някакво хоби?“ „Хоби ли?

         „Умрелите се будят, как да спя?

         Пшеницата узря – как да не жъна?

         Тирани властват – как да ги търпя?“ ***

По правило след отшумяването на подобни „безсмислени тиради“, тя имаше чувството, че се сдобряват, долавяше как той полага усилия да се съобразява с нея, да проявява търпимост към гледната й точка, с която не беше съгласен (ролята на пречистваща индулгенция най-често изиграваше влечащата ги плът)…

Помнеше как след едно такова сдобряване, вървейки по „Граф Игнатиев“ покрай храма „Свети Седмочисленици“, тя го беше попитала за датата и когато той не разбра особения тон на въпроса й, припомнено му бе за оная снежна привечер в парка, от която неусетно се бе изтърколила точно година… Ник предложи да запалят свещ за „първия рожден ден – нашата Бъдни вечер“, след което да го ознаменуват в Чешкия клуб. Постояха пред олтара с горящи свещи в ръце и вече се канеха да си тръгнат, когато Ник се прекръсти. Тя го изгледа слисана, ала не продума – пак играеше роли, този път на вярващ… Сетне пред запалената върху малка торта свещ тя не пропусна да го подкачи, като очакваше да й се озъби, ала той най-смирено призна, че вярва в Създателя, но не и в поповете и догмите… Никщина.

Странно, неговият хъс да я заяжда за политика сякаш най-често го обхващаше у тях, при „Белите брези“ и почти никога в Панчарево (казваше, че изгледът от езерото, колкото го пречиства, толкова и го натъжава за „глобално омърсената природа“) или „Лозенец“ (може би детството му го настройваше носталгично?). За сметка на това именно в „Лозенец“ и Панчарево той се превъплъщаваще като „фен“ на прокълнатите поети и най-вече на Байрон и Бодлер (стихове на последния в свой превод се канеше да предложи на някое издателство. Обсъждането на неговите преводи по правило прерастваше в рецитация на Траянов, Дебелянов, Яворов и на някои руски и родни съвременни поети, ала колкото и да отричаше, слабостта му към Д. Г. Байрон бе несравнима; възмущаваше се от „филистерска Англия, която и до днес не може да прости дързостта му, оправдавайки жлъчта си с личния му живот“. Понякога надделяваха мажорните нотки:

         Вземи ми титлите, съдба,

         и нивите, орани с плуг –

         презирам робските чада

         ведно с угодниците тук!…, *

други път миньорните:

         Любов, Власт, Слава в дните прежни,

         Ум, Младост мои бяха.

         Тела прегръщаха ме нежни

         и чашите пламтяха.

         …На всичко ценно на Земята

         бях гордият владетел.

         А днес се ровя в паметта си

         и смятам сам сурово

         кои от миговете къси

         бих изживял отново? *

В една такава изпълнена с униние вечер, когато у него липсваше дори желание за стихове, Ник бе прошепнал: „Знаеш ли какво е да си син на такъв човек? Не можеш да се отскубнеш от сянката му!“ Едва ли вината за това ноктюрно можеше да бъде приписана на шампанското, което по правило присъстваше на съвместните им часове; без видима връзка веднъж я бе приковал с въпроса: „Когато стана таксист и почна да изплащам дълговете си към него, ще се уважавам повече. Ти ще държиш ли на мен тогава?“

 

* Джордж Байрон, „Слънце на безсънните“, прев. Г. Ленков

** Омар Хайям, „Рубаят“, прев Й. Милев

*** Джордж Байрон, „Слънце на безсънните“, прев. Л. Любенов

 

Обичаше го и такъв – безпомощен, нуждаещ се не от друго, а от майчина ласка и утеха. И тя му ги даваше, и чувстваше как той се успокоява в скута й, как притихва с утолена от нейните думи и ласки жажда – един тъй различен и тъй привлекателен Ник… Впрочем не бяха ли неговата внезапност, неговата непредвидимост и неспокойствие нещата, с които я държеше в ръцете си?

Никога не беше допускала, че неговата непредвидимост ще стигне чак дотам – да я издигне високо над планините, в небето, на хеликоптер! В началото още не знаеше, че импровизациите бяха негова стихия и те я смайваха, очароваха, оставяха я като доверчиво дете в ръцете му. Искаш ли да отскочим до Пампорово? – я беше попитал без всякакво предисловие. – Утре се връщаме. Дори не беше и чувала за въздушната линия Пловдив – Пампорово. Мигар можеше да забрави как на фона на хищния рев на моторите той се бе привел над рамото й и уж надделявайки над шума, уж опитвайки да й показва внушителната панорама на Родопите, Ник играеше с устни и дъх с ухото й, как тя изведнъж се бе абстрахирала от групата бабички англичанки (или германки, без значение) и се бе оставила да бъде целуната…

Една от неговите непредвидимости беше и направеното мимоходом съобщение: „Във вестника, където някога си сътрудничела, има свободно редакторско място по заместване. Научих го случайно от юриста им, докато пиехме кафе в барчето им. Що не опиташ? Познат ми е, но не зависи от него, за да ходатайствам.“ За няколко дни бе успял да разсее скептицизма й с аргумента, че за някакво си временно място едва ли ще има навалица. „Може аз да съм ти кадем?“

Той наистина се беше оказал „кадем“. Минавало й бе през ума, че от появата на Ник в живота й оня мрачен тунел от нейните сънища, през който вървеше сякаш от детството си, изведнъж беше почнал да просветлява. А излизането й на слънце под открито небе съвпадаше с назначението й във вестника…

– … спокойствието на самоизчерпилото се движение е измамно. В действителност това спокойствие е свидетелство за голямата самота, обаче самотата, която не страда, самотата, която не желае да бъде нарушавана. Алкестида отдавна е изчезнала от Земята и в този час пик на самоизчерпването самотата е единственото спасително убежище…

 

* Джордж Байрон, Слънце на безсънните“, прев. Г. Ленков

 

Самота? Убежище, час пик? Но… часът вече бе осем и половина!

– Това не се отнася до мен, скъпи братовчеде – каза Ник високо. – Категорично! Час пик и прочее. Ще обясня защо.

Страдалческият вид, придаван му от издутата буза, не успя да прикрие две неща, които тя в първия миг не разграничи. Като че ли първото бе познатият й признак за проникване на алкохола в кръвта му, ала вместо познатото леко помътняване, очите и гласът му излъчваха особена твърдост.

– Ник! – прошепна Марга. – Трябва да вървя, окъснях!

– Не – каза той, без да се обръща към нея и тя доби усещането, че твърдостта добива метални оттенъци. – Никъде няма да ходиш.

– Ти обеща. Първо да ме откараш, а после да поръчаш такси. Забрави ли? – Опитваше се да бъде непринудена.

– Казах – не!

– Но какво си шушукате, сладурчета? Да не би… – започна Пламен Кочев, но Ник го прекъсна:

– Искам да направя съобщение. Моля! – за миг стана тихо. – Грет е моя жена, което знаете не от днес. Не знаете друго – че след формалностите по развода й, тя ще стане моя жена и де юре. И друго искам да ви кажа – че никога не съм бил щастлив. Досега. Докато не я срещнах.

Пламен Кочев подсвирна, Алиса и Збишко изръкопляскаха, а Богдана и Анго като по знак поклатиха неопределено глава – сякаш изглеждаше като шега, но не съвсем.

Марга седеше със застинала глуповата усмивка, имаше усещането, че някой подличко я бе изтласкал иззад кулисите на сцената при изпълнен салон: всички погледи са вперени в нея, а тя не си знае репликите. Пламен Кочев, който изглежда безпогрешно долови състоянието й, каза:

– Меги? На твое място вместо със студен душ, бих охладил ентусиазма му с цитат от класика: „Дори си мислех дали да не се омъжа за него. Мислила съм си от време на време, когато нищо приятно не ми е идвало наум…“

– Млъкни, шуте! – изломоти Ник.

Марга се изправи.

– Е, Чандлър може би е подходящ за финал… Лека нощ! – грабна дрехата си и побърза да затвори вратата след себе си.

Навън бе излязъл щипещ ветрец, ала тя усети хлада едва на тротоара под уличния фенер, хвърлящ студени струи върху маздата. Спря и облече връхната си дреха.

– Е, почакай де! Къде хукна!

Ник я сепна с ненадейното си появяване в очертанията на дворната врата. Като остави копчетата незакопчани, тя с ускорен ход се спусна по стръмния плочник.

– Хей! Хей!

Марга забърза, почти тичаше и докато се питаше защо не долавя стъпките му, силна светлина очерта релефа на паважа, след което долетя и познатото бръмчене на маздата; форсирането на двигателя зад самия й гръб я накара да се прилепи до оградата и в следния миг автомобилът се качи връз плочника, препречвайки й пътя.

– Какво си се разфучала! – гласът му й прозвуча някак грубо. Николай слезе, отвори дясната врата и изкомандва: – Сядай!

Тя стоеше безмълвно и като притискаше чантата към гърдите си, гледаше го пронизително. Изведнъж той я улови над лакътя и със свободната ръка безмълвно посочи зеещата врата.

– Причиняваш ми болка, пусни! Синьо ще ми стане!

Не я пусна, докато не се подчини.

Автомобилът тръгна с умерена скорост, графичните контрасти по неравния паваж играеха гоненица пред фаровете. По улиците, които следваха, Марга разбра, че се насочват към нейния квартал. Извърната към страничното стъкло, неволно разтриваше стиснатото място и при все че той шофираше пил, нито за миг не погледна към него, дори тогава, когато се включиха в оживения трафик на булевардите.

– Е, какво, на сърдити ли си играем? – наруши мълчанието Ник, ала тя не желаеше разговори, погледът й все така механично отскачаше по колите отвън. На червената светлина на един светофар спряха рязко и когато тя се облегна след залитането, той отново я улови над лакътя, този път нежно, но тя неволно изохка:

– Не се дръж като… грубиян!

– Искам да ме погледнеш. За да чуеш добре. Ако си наблюдателна, би трябвало да си забелязала, че напоследък съм изгубил склонността си към черния хумор. А ако си прозорлива, сигурно си се досетила, че откарването ти до дома тази вечер не е прост акт на кавалерство. Сега, до двайсетина минути ще се срещна с него в твое присъствие, за да му кажа да те остави на мира. Защото скоро ще бъдеш моя законна жена!

Марга понечи да се изсмее, но нещо я възпря и това бяха металните нотки в очите и гласа му.

– Ти си луд! – успя да каже.

– Бях!

– Но ти.. чуваш ли се?!

Николай се обърна напред – зеленият светофар се бе отприщил. Тя продължаваше да го гледа и не можеше да разбере кое – дали тъмнината или деформираното му от зъба лице й пречеше да отгатне истинските му намерения. Обзе я безпокойство.

– Николай, спри! Оттук има няколко спирки, ще хвана трамвая!

– Чуваш ли, спри! – повиши тон, след като той, вместо да намали, увеличи скоростта. Истински и реално наближаваха кръстовището, в близост до което се намираше домът й, безпокойството прерасна в страх. – Николай, спри по дяволите, защото… – тя отвори вратата, после я затвори, освободи се от колана и енергично я отвори отново.

Николай спря плавно и угаси двигателя.

– Грет, съжалявам, но тази вечер аз ще…

– Съжаляваш! Защо си играеш с мен? – гласът й избиваше във фалцет.

– Изслушай ме, без да се палиш. Ако обичаш.

– Но ти…

– Ти! Аз! Ти и аз! Ето това е важното сега. Затова трябва да приемеш реалностите, които и без друго са ти известни. И които са неизбежни, знаеш го. Просто дойде времето, Гретхен. Да си изровим главите от пясъка. Повече не може да продължава така. Нито сме някои сластолюбци, вторачени в ерогенните си зони и слепи за всичко останало, нито сме някои инфантили, които не знаят какво точно правят и какъв ще е резултатът от това правене… Ако не сме го знаели в самото начало, то поне от една година и двамата го знаем прекрасно и то е…

– Не си уцелил момента за… приказки!

– Нямаш представа колко си права, мила! Знам, че и без друго си дозряла и нямаш нужда от увертюри. Затова простичко те моля за едно – да се държиш адекватно. Другояче казано – да бъдеш в съзнание и да проумееш, че е дошъл мигът. Ще поговорим с него спокойно, разумно, по човешки…

– Ник! – дишането й отново взе да се учестява.

– Мислиш, че той не знае ли? Сигурен съм, че и той го очаква тоя разговор! Че протакането го измъчва. И не е честно дори към него да…

– Ник, не се чуваш какво говориш!

– Това, което чувам да говоря, мила, е внимателно и в детайли обмислено, то е отлежало и не бива да се остави да прекипи…

– Врели некипели!

– Ако ти липсва кураж, ще отида сам. Ще поговорим като мъже. Не ме принуждавай да те поставям пред свършен факт. Знам, че се нуждаеш от леко побутване – като при оня парашутен скок, за който си ми разправяла…

– Не, Ник, не!

– Затова сега ще запаля колата и след час дамоклевият меч ще е паднал. Ти ще си ми благодарна, защото всичко лошо ще е минало и ние с теб ще гледаме само и единствено напред…

– Не!

– Край на проклетата двойственост, край на обидното криене. Знам какво ти е, но този неособено приятен час просто е неизбежен. Като часа при зъболекаря. Хайде, не се плаши, нали ще съм с теб! – Ник посегна към ключа, но тя улови ръката му и го дръпна с все сила:

– Ти не чуваш ли, че през цялото време ти казвам не?! Ей! Ти не си ме виждал повече от месец, не си останал с мен насаме и за минута, за да ми кажеш какво мислиш, за да чуеш аз какво мисля! Вместо това ме водиш при Пламен, за да разиграеш едно театро! Как да съм сигурна в в приказките ти и изобщо в теб?

– Мигар това, което обявих пред всички, за теб е театро?… Всъщност ти в момента си объркана, защото си неподготвена и нямаш настройката. Но аз съм сигурен, че той няма да го възприеме като театро.

– Ако искаш да знаеш моето мнение, ето го – ти просто пи повече, отколкото трябваше. Хайде, боли те зъб. Но така или иначе не аз, а ти не си в час. Само с глава в пясъка можеш да кажеш, че с таз издута буза, лъхаща от метър на алкохол, може да водиш сериозни разговори с когото и да било. Включително и с мен!

Наклонил глава, Николай замълча без да откъсва поглед от нея. Сякаш се канеше да й каже: „Защо ли си губя времето с теб, ти не го заслужаваш!“. Но продължаваше да мълчи. „Моментът да си тръгна е точно сега!“ – помисли Марга, ала кой знае защо, не помръдваше.

– Пил съм – глухо произнесе той, – но по-трезви мисли едва ли някога съм имал. – Замълча отново, после отмести поглед и, като че налегнат от умора, главата му клюмна на гърдите.

При все по-сгъстяващата се тишина Марга помисли: Боже, дали не заспа!? Вече се чудеше дали да не го побутне, когато той отново отправи взор към нея. Процеждащата се от улицата светлина правеше лицето му някак призрачно.

– Задушавам се, Грет! – гласът му бе станал дрезгав. – Вече едва издържам, всичко в тази страна от ден на ден все повече ме… Разбираш ли. Ако не се махнем… не знам… – сетне неочаквано се пооживи: – Ще заминем с малкия Ник! Разбира се, че той е и мое дете… наше дете!… Нали не си си помисляла, че ще го изоставим? Таткото ще ходи на работа, а любимата ни майка ще усъвършенства езика, ще изкара курсове и по други езици в тамошния университет, ще превежда книги… ще напише нещо… А когато, живот и здраве, се върнем, ще продължиш работата си във вестника… или ще почнеш на друго, по-подходящо място… Разводът ти ще уредим бързо…

Ник я гледаше с широко отворени очи и с една очаквателна усмивка, сякаш току-що изненадващо бе открил панацеята на всичките им проблеми. А Марга като че не можеше да повярва на ушите си – с такова усърдие изучаваше лицето му.

– Значи дойдохме си на думата! – с доза сарказъм изрече тя, гледайки го все така изненадано. – Изплюхме камъчето! Щом, според теб, е дошъл мигът… и щом дамоклевият меч се кани да тресне… нека, както казваш, бъдем в съзнание, за да… сече наред!… Ник, би ли ми… ще имаш ли доблестта да признаеш истинските мотиви за… за твоето настояване… да се оженим? Искам да кажа – това предложение към мен не е ли следствие на предложения ти пост? И щеше ли изобщо да я има тая оферта към мен, ако я нямаше към теб?

Ник замръзна на мястото си, втренчените му в нея очи не мигваха. После някак конвулсивно отметна наляво глава, произнасяйки едно „Ха!“, което, ако се съдеше по тона и въпреки разтегнатите устни, не беше смях.

– Ти… ти си се съмнявала, че аз… Е, то бива, бива, ама… – той докосна с пръсти челото си, сетне доближи лицето си току до нейното. – Грет, наистина ли си го допускала?!

Едва устоя на погледа му.

– Отговори: наистина ли си го мислила?! – изхриптя той. – Ти… за такова чудовище ли ме смяташ… ли си ме смятала през цялото време?

Марга отмести глава, оставяйки го все така приведен към нея. След няколко секунди той се облегна и като въздъхна дълбоко, в колата отново се възцари мълчание. Марга изведнъж почувства искреното му огорчение и сякаш забрави какво точно иска от нея той, обърка се. Отмести чантата от коленете си, оправи гънките на шлифера си. В един миг помисли, че той прекалява с проточилото се мълчание. Погледна го очаквателно, за да изтръгне прегракналия му глас:

– Знаеш ли какво се случва, когато двама вълка съперничат за водачеството на глутницата?

– Не – отвърна тя като провинена ученичка, запитана от учителя дали е чула въпроса.

– В един миг по-слабият оголва вратната си артерия, най-уязвимото си място, давайки възможност незабавно да бъде умъртвен! – Ник продължаваше да я гледа, а тя да мълчи. – Победителят обаче никога не се възползва от този жест. Дано и ти не се възползваш.

– Какво… искаш да кажеш?

– Не ме умъртвявай за това, че те обичам! – той улови ръката й между дланите си, очите му искряха.

Марга почувства как от слънчевия сплит една гореща вълна се разлива по цялото й тяло – той за пръв път произнасяше тези думи!

– Не ме умъртвявай и за това, което ей сега ще ти призная! – с потрепването на дланите, държащи ръката й, сякаш я приканваше да го погледне в очите, ала тя не можеше. – Ще ми простиш за честотата на това „аз“, но то е наследствен баласт. Както и подозрителността – примерно, че в началото не си била изключение от правилото да се облизват по Ник партията. Знаеш ли, Грет, всичко е ставало неусетно, с натрупвания. И когато съзнах, че не си като другите, сякаш и аз вече не бях същият… Една вечер, когато ти си отиде, аз разбрах колко много си ми необходима. Съзнах колко страшно бих желал и аз да съм ти нужен – поне половината, отколкото ти на мен! Моля се да е от значение за теб фактът, че днес аз наистина не съм оня Ник, когото ти би със сняг в парка преди две години… точно така – 23-ти декември, благодаря! Прощъпалникът го има, но съм наясно – няма да проходя без теб, Грет!… Няма да се откъсна от фобиите и наследствените си обременености! Ще продължа да се влача. Без теб от колебливец ще се превърна в един мизантроп! Завършен! А вече се виждам човек! Дано не ти звучи егоистично, мила, дано! Но вече рискувах и заложих – ето цялата ми артерия! И знаеш ли какво си мислех, преди да се срещнем днес? Бях изумен от собственото си откритие, че в много отношения ти си моя първа жена! Единствената жена! Мила, за мен ти си камера обскура, един дълбок кладенец с жива вода, благодарение на който аз живея! По дяволите Европа, по дяволите посолството! Грет, никъде няма да заминаваме, но свържи живота си с моя! Изгубен съм, ако не станеш моя жена, Грет! Обичам те!…