Думите са радостта от създаване на нови светове, болка, която изпраща в други вселени, топлина, докосване, усмивка… В тях се съдържат понятията, с които се съграждат и рушат пространства. Чрез думите в своето творчество Людмила Калоянова търси и преоткрива истината – за себе си, за другите, за света около нея. Една жена – личност, талант и сила на духа. Тя живее в Питсбърг, щата Пенсилвания от 30 години, но е оставила сърцето си на полуостров Скамни, в родния Созопол. Свързана е необратимо с безкрайността на морето и с това магично място. Навсякъде носи в себе си част от него и от тайните на древната цивилизация, които бушуват непокорно в кръвта й. В момента Людмила работи върху книга, свързана с изключителното минало на Созопол. Вълнува я съдбата на древна Аполония Понтика, уникалната смесица от езически и християнски мотиви, преплетени неразривно в историята на града-държава.
Като човек, навлизащ в дълбоките пластове на философия и поведение, я интересуват параметрите на женската идентичност и креативното писане. Докторската ѝ дисертация от University of Pittsburgh повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на 20 век. Книгата й „Създания на прехода“ (Peter Lang, New York 1998) третира творчеството на известни жени писателки през призмата на собствените им възприятия за себе си като творчески индивиди.
През 2017 г. излиза стихосбирката на Людмила Калоянова „Аnadromous“. Енигматичното заглавие е алюзия за жизнения цикъл на дивите сьомги. В поетичната книга се срещаме с откровенията на авторката – едно своеобразно пътуване във времето, преоценка на преживяно и усетено като досег, копнение или невъзможно завръщане. Философското третиране за свобода, обвързаност, надмогване и себеусещане, ни срещат с една търсеща и неспокойна личност, която е достигнала до дълбинните пластове на духовното. Стихотворението от тази книга „Песента на имигранта“ е отличено с първа награда в Международния литературен конкурс „Изящното перо“ на Фестивала на българската култура – Чикаго 2017, САЩ.
Освен писането и поезията, Людмила Калоянова обича пътешествията, джаза, киното. Предлагам ви едно интервю, което да допълни представата ви за нея.
С.Г.: Хората, за които писането е съдба казват, че ако прозата е средството, с което летим, то поезията е самото летене. Какво е нещото, което кара Людмила Калоянова да полети?
Л.К.: Мисълта за родния Созопол и срещата с морето. Тогава съм летящият кораб-риба, устремен към един залив с накацали червени покриви и две стърчащи над тях кубета. Любовта и летенето (в прекия и преносен смисъл) от години са свързани за мен в една сезонна ритмичност, в която се осъществява живота ми, разделен между два коренно различни свята. Също като в мита за Персефона, всяко лято се завръщам и се преоткривам в моя град.
С.Г.: Ти от много отдавна живееш в САЩ, творчеството ти е свързано с тази страна, но в едно твое изказване сподели, че „щастлива емигрантска песен няма“. Каква е емигрантската песен на твоята душа? Какво се пее в нея?
Л.К.: Америка ми дари толерантността към другия и щедростта, с която да гледам на живота. Благодарна съм за силата и свободата, които изпитах, макар и с цената на не малко изпитания. Понякога в песента ми се прокрадват съмнения и чувство за вина, породени най-вече от невъзможността да бъда с хората, които обичам, да погаля ръката на майка си, да съм там, когато тя си отива. Като във всяка емигрантска песен и в моята има самота и болка, но общото усещане е оптимистично.
С.Г.: Тъй като и аз пиша поезия знам, че поетът не живее от привилегии, а от вдъхновение. Какво те вдъхновява? Търсиш ли думите или те сами идват при теб, когато си готова да ги изречеш и да се откъснат от душата ти като стон?
Л.К.: Думите дойдоха при мен точно тогава, когато имах нужда да ги споделя. Когато започнах да пиша стихосбирката си, се намирах в сложен период, в който личният ми свят се разпадаше, а пред очите ми се разчупваха устоите на една вселена, в която бях живяла дотогава. Писането ми помогна да преодолея този процес на тотално разпадане и да преосмисля ценностите в живота си, като извлека нещо положително от болката. Книгата, която се получи, е емоционално, понякога болезнено пътуване във времето, опит за завръщане към другия и към самата мен.
С.Г.: Съгласна ли си, че любовта има най-различни форми и една от тях е поезията?
Л.К.:Поезията е опит да се доближим чрез думите и силата на метафорите до любовтa, тя е неин епитом. Поезията, както и музиката, са единственият начин да се докоснем до божественото и да му придадем човешко значение. Поезията е парадокс, който превръща в думи това, което иначе не може да бъде изказано. На друго ниво, в своята непосредствена откровеност поезията ни помага да чуем и разберем другия, води ни от омразата към любовта и съчувствието.
С.Г.: Смяташ ли, че поезията в този все по-бездуховен свят може да го направи по-одухотворен?
Л.К.: Да, разбира се. Поезията е навсякъде около нас, трябва само да я усетим. Истинската поезия е всепроникваща и трансцендентна, защото ни позволява да преминем отвъд битийното и всекидневното, тя живее в спомена и чувството и ражда своите значения извън сферата на конкретно-тривиалното. Тя единствено ни докосва както на интелектуално така и на емоционално ниво и затова винаги ще имаме нужда от нея, независимо колко модерен или постмодерен е днешният свят. Поезията ще съществува дотогава, докато търсим и преоткриваме истината за себе си във и чрез думите. Пърси Шели в известното си есе „В защита на поезията“ говори за паралелен юнивърс, който поезията създава вътре в нас, така наречената зона на копнението („zone of desire“): “It creates for us a being within our being. It makes us inhabitants of a world to which the familiar world is a chaos. It reproduces the common universe of which we are portions and percipients, and it purges from our inward sight the film of familiarity which obscures from us the wonder of our being.”
С.Г.: С какво поетите са по-различни от другите хора?
Л.К.: Не съм сигурна, защото не гледам на себе си като на „поет“ и поетичният ми сборник беше инцидентно посягане към перото, но познавам хора, посветили се на поезията. Сензитивни, проникновени, с огромна доза креативност и емпатия, тези хора се различават от съвременните графомани, чиито „произведения“ са запълнили рафтовете на днешното медийното пространство. Войнстващата графомания със своите многобройни почитатели до такава степен е размила границата между креативност и безсмислие, че и най-обикновените графомански недомислици се тиражират като вдъхновени от Ерато.
С.Г.: В творчеството си говориш за свободата. Каква е цената на съвършенството на свободата?
Л.К. : Състояние, в което си успял да се отърсиш от гордостта си, надскочил си себе си. Както казвам в едно от стихотворенията си, удоволствието да бъдеш никой е освобождаващо – позволява ти да погледнеш на света с други очи, тези на болката за другия, самоиронията, освободеността от всякакви очаквания. Тук се сещам за един мой любим цитат на големия Никос Казандзакис: „I hope for nothing, I fear nothing, I am free.“ Разбира се, няма универсална рецепта за постигане на свобода, всеки трябва да намери своя собствен път към нея.
С.Г.: Каква беше изминалата 2017 г. лично за теб и в творчески план?
Л.К.: 2017 беше добра за мен в личен и творчески план. През август излезе книгата ми „Аnadromous“ (изд. Захари Стоянов), която се надявам да представя на Празниците на изкуствата „Аполония“, сред съграждани и почитатели на поезията. Започнах работа върху следващия си проект, документално-историческо изследване за Созопол, за което досега не намирах време или готовност. Интересува ме преди всичко сблъсъкът и приемствеността на двата основни наратива, езическия и християнския. В Созопол динамизмът между двете религии е бил особено комплициран. Поради местоположението си в близост до Византион, от самото начало на християнизация Созопол попада в епицентъра на гигантска културна и религиозна колизия. Когато през втората половина на 1 век в езическа Аполония възниква първата християнска общност, в града все още се секат монети с лика на Аполон, а само век преди това над пристанището на Аполония Понтийска се е издигала 13-метровата бронзова статуя на Бога-Лечител.
С.Г.: Какво мислиш за разразилата се в България дискусия по повод подписването на Истанбулската конвенция?
Л.К. : Целта на Истанбулската конвенция е да се премахне насилието над жените и децата както и елиминирането на всички форми на насилие, основани на пол, възраст, или сексуална ориентация. Във връзка с конвенцията в някои български медии се появиха материали, които са меко казано обезпокояващи; подобни материали са индикация за готовността или по-скоро не-готовността на гражданите да приемат условията на конвенцията, чието предназначение е популяризирането на идеята, че двата пола са равнопоставени, без разбира се, да са еднакви, и че половата принадлежност не винаги съвпада с конструкта, наречен социална роля. Пример за подобен популистки похват е статията на Христина Христова ЕРОС И ТАНАТОС. НОВАТА ВЕЛИКА СХИЗМА МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА, която нарочно или от невежество спекулира с понятията “пол” и “социален пол” и всява страх и ужас сред наивните читатели, много от които вярват на конспиративната й реторика. Госпожа Христова е твърдо решена да остане “жена” независимо от нападките на мултикултурализма и джендър идеологията, които според нея заплашвали биологичния й пол. В тази именно статия на България се предлага като “изход” от цивилизационната деградация на Запада да застане редом до такива колоси на демокрацията и равноправието като Иран, Турция, Китай, и Русия. За съжаление в България няма яснота по отношение на термини като „пол“, „социален пол“ или „джендър“, което позволява обществото да бъде манипулирано и отлага истинския дебат за домашното насилие, трафика на жени, и неравнопоставеността на двата пола.
С.Г.: Имаш книга публикувана в САЩ. Доколкото знам, тя повдига именно този въпрос за пола като културен и социален конструкт.
Л.К.: Книгата ми „Създания на прехода“ излезе от печат през 1998 г. Тя е преработен и допълнен вариант на докторската ми дисертация, която е на тема женска идентичност и креативно писане, и изследва романите на четири писателки от “turn of the century” в Европа. Текстовете са много интересни и представляват своеобразно свидетелство за уникалната раздвоеност на женската творческа индивидуалност и произлизащото от тази раздвоеност двусмислено отношение на авторките към собствения им пол и писателска дейност. Техните представи за собствената им идентичност са до такава степен повлияни от съществуващите стереотипи, че тези иначе талантливи писателки не могат да излязат извън рамките на отредената им от обществото социална роля, което в резултат не им позволява да се видят като активни творчески субекти.
С.Г.: Какво послание ще изпратиш на читателите на в.“България СЕГА“?
Л.К.: Читателите на в. „България СЕГА“ са хора с космополитно съзнание, които живеят като мен в два различни свята. Пожелавам им да бъдат мост между тези светове и никога да не забравят откъде са тръгнали. Нека връзката с поезията и целостта на духовното бъде маякът, който да ни направлява в „хаоса“ на съвременния фрагментиран свят. Защото както беше казал един известен римски философ „Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб попътен вятър няма.“
Интервюто взе специално за в.“България СЕГА“
Снежана Галчева
Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“
Прочетете още: Култура и общество Фотофорум
