Книга в предупредително червено
Книгата „Втора кожа” на Катерина Стойкова (ICU, 2018) е такава литературна творба, която поражда всичко друго, но не и еднозначност на възприемането и не е от художествените текстове, които се преживяват и осмислят от възприемателя само от един единствен прочит.
Казвам книга, а не – стихосбирка. Защото „Втора кожа” не е художествено произведение, изградено само от поетически текстове. Тя е сплав от стихотворения и мемоарни късове, бележки на паметта и на собствената тежка, срамна, изгаряща история на говорещия.
Освен графично и типологично-текстово, тя е различна от поетичността в разпознаваемия й тон и изговаряне, а като смисъл и мисия отдалечаването на книгата от функцията и експресията на поезията ми се струват още по-силни и отчетливи.
„Втора кожа”, по мое мнение, няма намерение да се реализира като поетическа неповторимост, красота на формите и благозвучията и да поражда красиви трепети от успешната среща с различното произведение на словесното изкуство. Не поетическото е водещото. А психологическият заряд и екстериоризирането на премълчаното проблематично, срамно и унищожително – изграждащото и разрушаващо света и Аза на детето, момичето и жената, на душевността и психиката на потърпевшия индивид.
Когато прочетох анонса за книгата, замислих се какво ще ми донесе навлизането в нейните специфични текстове. Запитах се: как ще я прочета, като рискът да ме върне и да ме потопи до дъно в моите собствени трудни години е твърде висок? Слава богу, такова запращане и потъване в болезнените спомени не се получи. Някак успях да съм само читател и „зрител”, достатъчно и уютно дистанциран от разказа за деструктивното домашно насилие в този артефакт. Тогава книгата се превърна в нещо като кутия на Пандора: тя ми показа твърде много болка, ужас, унижение, срам и нелюбов, такъв деструктивен ужас – скрити в жертвата си с години, здраво заключени. А сега „капакът” е повдигнат и всичката нечовешка (или човешка? бащинска?) лошотия е видима, осезаема.
Книгата ме накара да потърся опората и подкрепата и на други текстове. Като например лапидарното „Страдание” на Александър Геров:
Страдание
Болка.
Болко-о!
Болчице...
Странен и дълъг е пътят на трансформирането на страданието и болката у всеки индивид. „Втора кожа” ме порази първо с мащабността на тази болка, а след това и със силата, която е била необходима за надживяването й и за психическото оздравяване на говорещия и споделящия в книгата.
Харесват ми обръщенията към – и именуванията на различните фрустриращи емоционални изживявания. Обръщенията към тях (към Ужаса, към Депресията, Подозрението, Ревността, Страхът от баща ми, Желанието да умреш и други) показват едно недвусмислено дистанциране. Те вече не са част от жертвата, тя не е потънала в тях, в тяхната парализираща хватка. Те са извадени, етикирани и сега погледът, отправен към тях, е от дистанция. Пътят към постигането на здравословно и позволяващо по-пълноценен живот разстояние между преживелият ги и тях по начина, по който са описани сега, е извървян, тежката и болезнена работа (поне на този етап) е добре свършена.
В тази книга са извадени на показ ужасяващите „фотографии” на домашното насилие – физическо и психическо – и неговите пагубни последствия. По страниците й почти няма обич, милост и приемане. Но това не е причина книгата да не се чете, а точно обратното. Необходимо е да се говори за тези проблеми, да се пише и да се подкрепят хората – жертви. А самият акт на написване и издаване на книгата е истински обнадеждаващ.
Но, ако приемем, че всичко гореказано е достатъчно по отношение на функцията и реализацията на тази творба, бих искала да се върна на стихотворенията в нея, този път – заради самата поезия. Мисля, че излизането, изхлузването от парализиращия страх на втората кожа се случва именно с обличане на ужасното преживяно в поезия, с прехвърляне на фокуса от едната категория към другата, от ужасното към красивото. Затова моята жажда за красиви стихове бива утолена в края на книгата. Това се случва, когато навлизам в стихотворения като „От тази дупка”, „Татко”, „Тъгата”, „Ода за раната”.
Особено силно ми въздейства „Тъгата”, където тъга и оптимизъм се преплитат така, че в светлосенките им долавям зрителен катарзис:
Тъгата
в главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.
Може би разковничето за добър живот се крие в това стихотворение – да се освобождаваме от излишния и угнетяващ товар на грижите и болките и да се доверяваме на собствената си пътеводна светлина.
Иглика Дионисиева
Прочетете още: Култура и общество Фотофорум
