Настоящата история възникна съвсем спонтанно, по време на разговори из социалната мрежа. Много хора може да се разпознаят в тези или онези думи и ще се усмихнат, четейки тази книга. А това ще предизвика и моята усмивка.
Някои от писаните през годините кратки текстове от Лайф Лаф намериха добър пристан в нея и така не бяха изгубени във времето. Това определя и лекия характер на произведението – чете се лесно, с усмивка, а играта на думи и остроумията в него са отличителните му черти. Опитал съм се да ги поднеса с финес, но и с щипка провокация за читателя. Надявам се да съм успял и времето да го докаже.
Основната тема в тази история са взаимоотношенията между мъжете и жените, в частност ухажването и флиртът. За целта, четиримата главни герои са събирателни образи за всяка от двете страни, като на някои читатели може да се хареса някой от тях или да изпитат неприязън към друг. Това е напълно естествено, защото оприличаването на читателя с един или друг герой е един от начините за вникване във всяко едно художествено произведение.
А това не прави изключение.
Разбира се, в края се наложи да структурирам самата история по начин, който да отговаря на написването на книгата от страна на героите, но не мисля, че това промени кой знае колко цялото повествование. По-скоро му даде завършеност.
Художник на корицата и на вътрешните илюстрация е Дияна Нанева и може би много хора бързо ще различат нейният оригинален и талантлив стил.
Дали ще има втора част, дали ще има География на флирта?
Това само бъдещето ще покаже…
Ваян Дечков
Откъс от „ История на флирта“ от Ваян Дечков
Ако жената е прекалено добра, то тя няма да си намери добър мъж, а по-скоро лош – четеше Лора. – И непрекъснато ще му прощава провиненията! Докато не дойде моментът, в който поредната му издънка не се сблъска с някой неин принцип или разбиране, което тя няма да може да преодолее. И съответно отново да му прости. Тогава ще научи ценен урок, а именно – не е трябвало да бъде прекалено добра! Защо ли? Защото така е привличала прекалено лоши мъже, докато за другите, нормални и добри мъже, тя по-скоро е „нагарчала“ от сладост. Те са я възприемали повече като приятел, като сестра, отколкото като жена.
И тази доброта, която е пазила в сърцето си, може да се трансформира в негативна енергия, която да има опустошителен ефект за света около нея и за самата нея, ако не успее да я овладее. За съжаление, повечето жени, попаднали в подобно положение, не успяват и нарушават баланса си. Или го постигат с прекалено големи жертви и усилия, които са видими до края на техния живот. Често подобни добри момичета се превръщат в лоши и започват да се отнасят с околния свят, респективно със срещуположния пол, по същия начин, по който са били наранени. Спират да се доверяват, гледат на света повърхностно, не допускат никой до себе си, до душата си, до сърцето си. Странят дори и от това, което са, защото това им напомня за болката, която са изживели. Напомня им за раните, които са им нанесли, за последиците, с които трябва да живеят. Това ги затваря в клетката на самотата, където няма никой да ги нарани, но и няма кой да ги изслуша. Няма кой да сподели болката им. Процесът е тежък, мъчен и много, много труден, ако въобще има добър завършек. Осъзнаването, че човек трябва да е добър с околния свят, но трябва и да е добър със себе си, е дълъг.
И понякога може да отнеме години. Това избистряне на мислите е скрито, незабележимо за околните. Тя може да го крие дълбоко, а на повърхността да е силна, независима и щастлива жена. Но само маска е това – за пред роднините, за пред колегите, за пред приятелите. Прави го, защото вече е уморена, защото вече болката ѝ се е превърнала в част от нейния живот и просто вече не ѝ се занимава. Това по естествен път балансира нуждата от това да бъде добра със себе си и с околния свят. И ако е преодоляла всичко това дотук и е оцеляла, тя успява да намери някакъв баланс, който да държи нейния вътрешен свят в едно цяло. Повтарям някакъв, защото счупеното си остава счупено, колкото и да го лепиш.
И това са белезите, които тя носи със себе си, горчивия опит, който я предупреждава да внимава, и избистрените ѝ вече нужди и възможности, които вече по-рационално разпределя в своя живот. Вярно е, че чрез болката израстваме, но е вярно също така и че не искаме да ни боли. Което само по себе си е парадокс, омагьосан кръг, от който няма излизане. А продължаването ѝ напред има нужда от причина и дали това са деца, кариера или нещо друго, тя успява да се измъкне от трудния период, като ангажира ума си да не мисли за него.
Дали това все пак е лошо момиче? Несъмнено, но то вече не е лошо към себе си.
