По стъпките на тъгата, там където се докосват началото и краят…
Пред прага на новата стихосбирка „По стъпките на тъгата“ на Иванка Павлова.
Човешките измерители са много странно устроени и бликат в някакъв хаотичен порядък. Подредени в списък на чувства и мисли те съзерцават в душата ни. Те са нашето усещане за човечност и отпратка навътре в нас, което да усети, улови и препрати към света безбройните лутащи се сигнали в нашите действия на живи същества.
Не знам и не мога да опиша тъгата и нейните стъпки. На друг се е паднала тази възможност и особена привилегия да ни я представи в този кръговрат на житейски терзания, на любови, на изблик на чувства и на вихрушка от мисли. Подредени, пренесени във времето и пространството, за да устоят и да съществуват и днес по онзи специфичен и много различен начин. Та нали точно те, тези кратки и подредени думи, са видели света в годините, когато съм тичал безспир по поляните и съм откривал света по своя детски си начин.
Времена от преди повече от половин век, а когато отвориш стихосбирката – те се случват в мислите като днес. Усещането, че всички тези думи, мисли и чувства са от душата на един млад човек, който вероятно е търсил и намирал своята първа любов, страдал е от първото се разочарование, преминавал е трудно през праговете на живота, отърсвал се от поредното рухване, отчайвал се и пак е тръгвал, за да дойде пресътворен в на стих пред нас днес.
Съкровено, някак интимно влизаме в душата на човека, написал своите вопли от отчаяние, самота и сигурно не от първото и не последно падане. Надникваме, проникваме и някак привилегировано се взираме, за да останем с усещането за съпреживяване на този шарен и пъстър житейски път, с истински, примамващи и лъжещи светлини на малкия и големия град. Ражда се и тръгва по пътя на своята голгота, защото без катарзис няма и възкачване и няма път напред. Какво усилие и каква устойчивост в тази душевност и тази безмерност.
Дълго обсаждаха крепостта на душата ми.
Сълзите им проядоха като ръжда
тежките порти на моята твърдост.
Стоновете им разклатиха високия зид.
И ето ги – нахълтаха.
Вбиха копита в меката пръст
като диви коне.
А цветята,
под слънцата на нашите погледи расли,
окървиха нозете им.
Замириса на смърт.
Опнали шии, жилави бурени
като саби прерязаха
моя дух поразен.
„Отчаяние“, Иванка Павлова, Април 1971 г.
Толкова пъти поставях основи
с изранени ръце и иззиждах надежди.
Още толкова пъти
със същите тези ръце
ги събарях –
по дивия знак на съдбата.
Сега я замерих в лицето
с горчивия плод на сърцето си.
И пак се залавям с основите.
Ще дочакам ли дом?
„Рухване“, Иванка Павлова, Юни 1973 г.
И пак продължава, усещайки болката от препъването, от раните по тялото и душата, останали от предадените приятелства, от несподелените чувства и от търсене на себе си.
Преминават годините в своя си път и ние вървим по него уж без цел и посока, а все така търсим своята малка звездичка. То, нощното небе, е осеяно с много звезди. Всяка светеща с различна сила и преминаваща като безкраен водопад през мрежите на неспирно взиращия се нагоре поглед. За да намерим време и сили да прегледаме съкровените си желания, да търсим пътеката към тях или да отправим своята молитва и не „загрубим сърцата“ си.
Какво ни раздели, приятели от вчера?
Към своята Голгота ли всеки крачи сам?
Дали жар-птицата накрая ще намерим?
С неискрени слова – от гордост или срам –
превръщаме в лъжа случайните си срещи.
А капе есента и иде зима пак.
Животът загруби сърцата ни горещи.
Приятел равнодушен е нещо като враг.
„Молитва“, Иванка Павлова, 18 ноември 1973 г.
Тя е различна – спокойна, дори притеснителна, омайваща с текстовете си, а когато стане дума за език и начин на писане – придобива онзи сериозен и дори строг вид на първите ни учители. Тези, които ни учеха и възпитаваха да бъдем добри хора.
Тя е натрупала мъдростта на изживените години, като старателно е събрала преживяното в своите кратки и по-дълги стихове. Текстове, отглеждани с любов, безспокойство и с пословично постоянство. Сега ни ги поднася като молитва от своя олтар, а истината прониква във всяко изписано изречение и дори в краткото хайку. Превъплъщения тук не намирам, а откривам нейния живот. Страхове, терзания, грешки и прошка – всичко, изпла-кано в тъжни мисли и чувства, старателно отдалечени от онзи неизбежен край, който чертае смъртта. Тънък усет и несъвсем поетична изразност. А то и затова се иска майсторство – да пресътвориш света в своите изписани с мъка, радост или дори с много тъга текстове и със силата на посланието-слово да се превърнат в онази висша форма на въплъщение, наречена живот.
Вечер си преброявам раните:
ближа кървавите им брегове.
Сърцето ми – напукана камбана,
блъскат яростни ветрове.
Сълзите се вкаменяват в очите.
Дните през мене текат.
С налудничаво упорство опитвам
от себе си да се отрека.
Въздухът августовски се нажежава:
вдишвам огън с разпънати гърди.
Сънят ме повлича като удавник
с обезумелите си води.
„Удар в гръб“, Иванка Павлова, 6 ноември 1982 г.
Тече кръвта ми хладна, уталожена.
Кинжалите на погледите нямат сила.
Душата ми с кора се е покрила,
а щастието си за никога отложих.
Все по-дълбоко враствам като корен
в започнатото, нежно се преливам
на плодовете му в кръвта горчива –
дано са нужни някога на хората.
„Форма на съществуване“, Иванка Павлова, 17 февруари 1985 г.
Попадайки отново в океана на безкрайното човешко лутане, дори и да не успеем да открием правилната посока, то с удоволствие ще се изгубим в нейния свят. Така различен, примамлив и интересен е той, че едва ли бихме пропуснали възможността да се срещнем с образите в него. Критиците със сигурност ще напишат, че словоблудстваме, но дори и да бъдат прави в тези си твърдения, то усещането за необичайно изживяване си остава у нас и не намираме в тава си лудо начинание ни най-малка доза примитивност. Да откриеш в безпорядъка на не-престанното лутане несъвместимост на съществуването, е не просто припознаване на себе си, а откриване на истинската същност. С риск медиците да прозрат в думите ни шизофренни състояния – то това приятно и неподражаемо усещане е дар и необикновена способност на мислещите, талантливи и умни хора.
В света на вълци и сърни
и аз се лутам: търся себе си.
Съзнавам: сякаш съм съставена
от няколко несъвместими същества.
Копнея да открия същността си.
Дори любовната магия
бе с толкова различни проявления,
че ми е трудно да си отговоря
кога най-истински свободна съм била.
Среднощ е. Гръмотевици раздират
небето, дъжд земята дави.
…
Мигът загубва сладостта си.
Като декор светът изглежда,
а ролята ми – все по-бедна:
не ме дарява с пълнота.
Илюзиите намаляха.
От новините оглушавам.
От книгите ме лъха хлад.
Из „Лутане“, Иванка Павлова, 29 август 2021 г.
И няма как да напише всичко това човек, който празно е живял живота си. Не криеш влагата в очите, защото е почти безсмъртно усещането от докосването на „началото и края“.
Върнете се с нея в рая на детството, поседнете смълчано на пейката в градината на къщата в Княжево, усетете есенния хлад, който се спуска от планината. Няма как да не почувствате събрано в шепите си онова детство на село, романтичното начало на първите зрели години, препускането в живота на съзидание и отглеждане на дете и мъдростта и зрелостта от осъзнаването, че нищо не се повтаря.
Понякога албума стар разгръщам.
На снимка съм с протегнати ръце
към храст с малини – едри, зрели, нежни,
пред чужда, но под наем взета къща,
с изпълнено с доверие сърце –
без спомени, без страх и без копнежи.
Сега съм в свой двор и бера малини,
а шепата ми, пълна с плодове,
ме връща пак на детството ми в рая,
богата подир толкова години
на спомени, копнежи, страхове.
Докосват се началото и краят…
„Докосват се началото и краят“, Иванка Павлова, 1 юли 2022 г.
Проникване и поредно въжделение – тя дори ни поканва на разговор със себе си…
Простете за недотам изящните думи, простете за личните усещания, но това бяха мислите, които ме накараха да чета и препрочитам стиховете, събрани като безценен дар в „По пътя на тъгата“. Простете и за дързостта да бъда откровен, дори понякога симпатично критичен в своите нелитературно издържани думички. Защото точно те са онзи своеобразен знак, който ни показва, че всичко това е имало смисъл да бъде преживяно, написано и предадено. И защото в тази мъдрост е събрано безценното знание за света чрез нас и нашите чувства, за което трябва тихичко и искрено да кажем на Иванка Павлова „Благодарим!“.
И все пак странно е, че не познаваме
душата си до старини понякога…
На чувствата си сляпо се отдаваме,
на работата си, на грижи всякакви.
А истината в нас за нас самите
очаква дълго да я проумеем.
Зависим от законите ѝ скрити,
но сякаш се страхуваме от нея.
Нали човекът идва на земята
следа със нещо свое да остави.
И жалко за живяното на вятъра,
че е можал, а малко е направил.
Знам, битието има власт над всеки.
Светът многообразен ни привлича.
Едва ли някому е много леко:
страданието ражда безразличие.
Но болката, че си живял напразно,
съня прогонва и вгорчава хляба:
щом дарбата си сам не си опазил,
не ти е стигнала навярно храброст.
„Разговор със себе си“, Иванка Павлова, 14 април 1981 г.
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
