„Дълго време няма да ме виждате.
Дълго време няма да ме чувате.“
…
Ах, посредствени художници ще ме
рисуват, фотографки ще ме снимат
контражур“.
Константин Павлов
Не можем да спрем движението на времето, нито можем да се противопоставим на неговия ход напред. Вероятно има някаква съкровена тайна в тази му същност, която все още не ни е дадено да притежаваме. Събира то в себе си и радост, и тъга, и мисли, и чувства и ги съхранява в полуреалното – полумитично тайнство на спомените. И всичко това е нашият живот, който за жалост (или за радост) е само един.
Древни езотерични учения твърдят, че се прераждаме и носим в себе си, или по-скоро в духа си, памет за нашите спомени и мисли. Дали това е вярно или не – няма да се впускаме в спор. Но със сигурност можем да твърдим, че присъствието ни тук е отредено и е време да започнем да създаваме тези наши спомени и мисли, които, съхранени в мъдростта на този всемир, ще ни отредят заслуженото (малко или не съвсем малко) място на полицата на живота. Как ги подреждаме или по-точно – как ги създаваме, е въпрос на изборите, които правим в това си наше пътешествие.
Със сигурност е важно да преживеем определен период от време, което ще ни даде кураж и сила да споделяме своите мисли, натрупаната мъдрост, та дори и да поучаваме околните или съвсем простичко казано – да ги напътстваме с нашето поведение или думи.
Полудостойно
и полуобратно,
за своя
и за чужда изненада,
аз доживях до полувек.
С което огорчих мнозина,
а не зарадвах себе си, уви.
Наздраве, колебливи врагове
и вие, истински приятели.
Не притежавам дар за равносметки –
било каквото е било…
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял –
приемам бъдещите скромни дни
като подарък, даден на шега.
И нищо повече не си въобразявам.
Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.
„Полувек“, Константин Павлов
Не знам дали полувек е достатъчно време за събирането им, но поне е достатъчно дълъг път, който ти дава известна увереност за правотата на собствените ти мисли. Чувствата са такова нещо, че трудно може да ги контролираме с нашите натрупани преживявания. Премеждията или дързостта да ги преодоляваме като нещо, което е част от самия път, ни дават повече самочувствие в това изпитание. Историята натрапчиво ни казва, че днешните ни герои след време могат да бъдат отричани и обругавани, а днешните изгнаници – да израстат до добрия пример на следващите поколения. Измерителите в нашия живот са толкова променливи и непостоянни по своята същност, че понякога ни завихрят в непредвидим хаос. Дали ще открием вярната им същност и точното им значение днес е трудно да се каже, а може би така ще бъде и утре, и в неопределено време.
Казват – времето отсявало житото от плявата. Но колко време ще е нужно е трудно предвидимо. Може би това се случва тогава, когато е необходимо, за да създаде такива възможности и условия и да можем да продължим напред по своя си път и пътеки.
Когато мракът влезна вътре в мен
и се превърна в режещи кристали…
И когато…
И след това.
И бездната, когато.
И мъката душевна.
И болката физическа.
И кучката-съдба.
Все пак, над всичко – мракът!
Тогава точно –
слънчев лъч
(случаен?, преднамерен?, честен?, подъл? Все едно!)
с копринена гальовност
и метална якост
провисна в тъмнината.
Благодаря ти, слънчев лъч. Безценен дар!
Божествен знак!
Искра от обич!
Избавител!
Благодаря! Благодаря! Благодаря!
Сега вися. –
Успокоен.
Щастлив.
Не чувствам мъка.
Няма болка.
И не съм отчаян!
Полюшвам се
на слънчевия лъч.
Копринена гальовност
и метална якост –
около моя жилав врат.
„Точно тогава“, Константин Павлов
Разбъркахме времето и пространството в страшен хаос. Дори и разсипниците вече не могат да го управляват и търсят виновни човеци, които да пренесат в непоносима жертва. Светът и животът са се превърнали в адско бунище на човешки души, които странно издават звуци на дълбоко заспали с похърквания на пресекулки. Тази съвсем реална идилия с невъзможно човешко възприятие за свобода и отминало величие е дори иронично покъртителна. Все пак вървим по този мръсен и кален път, напоен от отчайващо силна миризма на човешки стенания и вопли. Не успяваме да ги разберем в това нощно блудстване, защото те не откриват лицата си. Каква безумно гротескна ситуация – да събираме душите си на крайградското сметище и в безразборното си търсене дори да не можем да открием техните безмълвни погледи. Изглеждат толкова страшно посивели от безразличието на съществуването си.
Къде ли ще е изходът от това безсмислено поглъщащо пътуване е съвсем неясно и неопределено във времето и пространството. Дори илюзиите, макар и много постоянни, не успяват да ни помогнат да се измъкнем от колабирането на същността ни. Не намираме дори и малка девственост в присъствието на душите си, а те така и не помръдват в някакво стремление в каквато и да е посока. Колко страшно и безобразно неопределено е това наше съществуване в този измислено нереален свят.
Отпускаме се в крайна безпомощност и дори в незрялост на собственото си благоприлично величие и оставяме отвратително миришещия полъх да ни обсеби и дори да проникне в нас.
Късно е вече.
Лекомислено пропилях живота си –
нямах воля дори за престъпник.
А талант –
точно такъв! –
беше ми дал,
Господи.
(Твоят поглед не ме смразява.)
Късно е вече.
Нито Ти,
Господи!
Нито –
Дявола!
Идвам при вас,
както в старчески дом:
по-младият старец –
на посещение.
(Твоят поглед не ме изгаря.)
Нито топъл,
нито студен
се явявам пред Тебе,
Господи.
Пожали хладния.
(А ми е все едно.)
„Хладна изповед“, Константин Павлов
Диханията ни се смесват в някакъв почти непрогледен смог, който се е настанил навсякъде около нас и прониква дълбоко в нас след всяко поредно вдишване. Вероятно идва времето, в което ще усетим тези последствия от сътворения хаос и ще се наложи да ги приемем и някак да продължим да живеем дори с тях. А дали са справедливо отправени към нас или не – вече ще бъде без всякакво значение. Това ще са последствията от пропиляното безметежно съществуване и угодно настанената случайно или не съвсем подлост, мерзост и господство.
Заразата е повсеместна и дори не може да се опише с пандемичните напъни на многобройните вируси. Тя вече е по-силна от същностното присъствие на душите ни.
Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.
„Всекиму своето“, Константин Павлов
И нали сме устроени да бъдем подвластни на много пороци – завист, мерзост, корист .. – ето, част от нас ще бъдат щастливи от споходилата ни повсеместна зараза, дори с наслада ще я разпространяват. Но дали разбират, че тя идва и тях да убие? Убийството няма да помогне на изцелението, а просто ще констатира още едно унищожение на същността на нещата.
Ето, дойде Времето!…
Точно сега
и точно тука –
хвърлù лавровия венец във водата.
И медалите – също.
Титлите…
Дрехите…
Маските…
И резервния лозов лист.
Хайде –
изтанцувай последния танц.
И скочи.
Гол.
Точно сега.
И точно тука,
Където
потокът на Славата
ще се влее
в реката на Забравата.
Сбогом, Великий!…
„Великото сбогуване“, Константин Павлов
Прогнозата за изцелението ни е мрачна и съвсем реално летална, защото прозрението вече го няма. Упованието да дойде отново е може би в това да променим съществуването и да дадем опрощение на душите си. Път, който ще се наложи да извървим с окървавени колена, със загубили светлина очи, с мъка в душите и с треперещи ръце. Разпятието е Голгота, която е твърде лесно избавление, но и то предстои.
Дълго време няма да ме виждате.
Дълго време няма да ме чувате.
Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия!
Ах, посредствени художници ще ме
рисуват, фотографки ще ме снимат
контражур.
Из „Елегичен оптимизъм”, Констанит Павлов
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
