Миналата събота, 16 декември, на 90-годишна възраст в Париж почина италианският философ Тони Негри. Негри е роден в Падуа на 1 август 1933 г., a през 1969 г. основава политическата група Potere Operaio. В края на 70-те години Негри е обвинен, че е член на групата Червени бригади и че е участвал в убийството на италианския премиер Алдо Моро през 1978 г.. Негри е оправдан по обвинението за убийството на Моро, но е осъден за участието си други два атентата.
Той имигрира във Франция, става професор в университета във Венсен и Международния философски колеж, където преподават и Жак Дерида, Мишел Фуко и Жил Дельоз. През 1997 г., след споразумение с прокуратурата, присъдата му е намалена от 30 на 13 години и Негри се завръща в Италия, за да я излежи.
ПРЕДПОЛАГАЕМИЯТ КРАЯТ НА ИМПЕРИАЛИЗМА И РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА
Негри получава обществено признание след публикуване на книгата Империя (Imperio), написана в средата на 90-те години в съавторство с Майкъл Хард и публикувана през 2000 г.. През тези години, в които се разпадаше комунистическия свят, книгата на Негри и Хард се разпродава светкавично, а идеите им са във фокуса на световните медии, оказвайки значителен тласък на антиглобализма и ревизиращи позиционирането на левицата. Основната теза в „Империята“ е, че традиционните форми на империалистическа власт и господството са изчерпани и са подменени от нов вид глобална власт, която е практически невидима и следователно неподвластна на отричане. Това вече не е власт на държавата над хората, а децентрализирана, глобална мрежа от власти и взаимоотношения на мултинационални корпорации, международни институции и други недържавни субекти.
ПОСТМАРКСИЗЪМЪТ НА НЕГРИ В ПОСТМОДЕРНИЯТ СВЯТ
С цялото си творчество и обществена ангажираност Тони Негри, без съмнение, е един от основоположниците на „новата левица“, отърсвайки лявото мислене от редица архаични и догматични идеологеми. Това ново ляво мислене е припознато като „постмарксизъм“.
Според Негри работническата класа вече не е потенциален политически субект на промяната, а е подменена от ново „множество” – неясен термин, постулиращ аморфни социуми с различни интереси и идентичност, което прави невъзможна каквато и да е революционна политическа артикулация. Аналогични дискурси откриваме и в други автори от тези години – книгата „Краят на историята” от Франсис Фукуяма.
От дистанцията на времето можем да кажем, че много от мисловните нагласи на Негри остават спорни. Идеите му винаги са били подлагани на критика и преоценка. Въпреки всичко обаче приносът му за артикулирането на една нова лява нагласа за държава, общество и човек, е без съмнение. И още нещо: искреността, страстта и всеотдайността, с които Тони Негри отстояваше нещата, в които вярваше, е цинично да се делят на леви и десни.
„Удобна или неудобна, това е моята истина и аз съм готов да умра за нея. Искам да чуя истината, за която вие можете да умрете.“
Тони Негри
