Две нощи преди да получа новината за смъртта на Антонио Негри, го сънувах и присъствието му беше толкова живо, че когато се събудих, изпитах нуждата да му пиша. Съобщението ми по стария му имейл, който не бях използвал от години, не можеше да бъде изпратено и нямаше как да стигне до него. Когато разказах за съня си на един приятел, той ми каза: „той е искал да се сбогува с теб, преди да тръгне“. Въпреки различията на мисловните ни системи, които с времето ставаха все отчетливи, нещо упорито ни свързваше, нещо, което беше свързано преди всичко с неговата щедра, неспокойна, педантична жизненост, която усетих веднага, когато го срещнах за първи път в Париж през 1987 г..
След смъртта на Тони усещам, че нещо липсва вътре в мен, под краката ми, може би най-вече зад мен, сякаш част от миналото ми внезапно нахлу в настоящето и в него зееше една огромна липса. И тази липса не засяга само мен, а цялата ни страна и нейната история – все по-фалшива, все по-невежа. Назидателните некролози ни напомнят само за лошото в хората и техните постъпки, но не и за лошата и зверска държава, в която на Тони му беше писано да живее и която се е опита, може би по неправилния начин, да промени. Защото Тони, изхождайки от марксистката традиция, се опита да се съизмери със съдбата на Италия и света в най-екстремната фаза на капитализма, през която преминаваме и която ще ни отведе към кой знае каква по-зловеща обществена конфигурация. А това не смеят и не биха могли да направят тези, които продължават да безчинстват върху паметта му.
18 декември 2023 г.
Джорджо Агамбен
Quodlibet