Когато се изправихме пред врага, аз се изкачих на върха на една висока скала и се превърнах в орел. След това се спуснах върху врага, като го нападнах с нокти и клюнове. Той беше толкова изненадан, че се предаде незабавно.
„Чудните приключения на Барон Мюнхаузен“
Рудолф Ерих Распе
Слънчев камък искам да бъда, в процеп на сребриста скала. Дърво
полетяло в урвата, с корени жадни, нахранили дънера с годишните
кръгове от буйни разцвети, преображенски митарства, снежинка с
рога в чичопейовите гнезда. Искам да бъда парабола, стремително
птици по нея нека летят, преди неподвижно да виснат във въздуха.
Гръмотевичен облак да съм и следа в прахта от обратната страна на
Луната. Искам да бъда перото от Ангел на нечия шапка. Неопалената
къпина в просеката между слънчогледите и щурите вретена на житата.
Не ми отговаряй сега. Промеждутък от време ти трябва. Недомисляй.
С нокти и клюнове ще довърша врага си, докато ти проповядваш. Не
смей да ми пречиш. Аз съм орел, като оня двуглавия от жезъла, с който
изправяш човешките гърбици. Изненадах врага неочаквано, затова се
предаде. Ще кръжа над старото стълбище, дето скрибуца, като ритлите
на каруца, откарваща онези „безсмъртните“, сред пепелявата улица с
тъжните къщи до църквата. Ще погледна отгоре певницата, полилеите и
владишкия трон, вдясно от царските двери- иконите и кръжилката. О,
всъщност, Ти виждаш заблудата. Напиши ми с лъча, който се спуска
от купола: Дали си струва всичко, неочаквано и изведнъж да се сбъдне?
Илияна КРЪСТЕВА
