Поезията не ни напуска, Ем
Поезията не ни напуска, Ем.
Само онзи гневен вятър си отива,
само бурите утихват
а любовта, ленивата богиня
на пламъци и скрити
под сърцето ни олтари
тихо спи, подпряла разранените си
от целувки устни
в ръба на въжен син хамак
и само върховете
на изнежените й до писък пръсти
тихо трепнат в здрача.
Поезията не ни напуска, Ем.
Развратница в бардак
за полусънни истини,
разголва смуглите бедра на думите
срещу бутилка ром
и ветровете хукват пак
да гонят бели листи,
а ние бавно падаме
в краката й, и коленичим,
като слуги, безропотно, завинаги
понесли тежките вериги
на обреченост.
Мили, яхнала ритъма
Танцува Мили, танцува, танцува…
Улиците, вдлъбнати под краката й
отдавна са изгубили блясъка си.
Светът се разпада
по краищата на роклята й,
а тя танцува –
на автобусната спирка,
на опашката за хляб,
пред изгладнелите очи
на служителите на Народната полиция.
Танцува мамбо, танцува самба, танцува ча-ча.
Танцува в такт с ауспусите
на раздрънканите автомобили.
Танцува под ритъма на гласа на Кастро.
Танцува, когато има 2 песо
за ново червило.
Танцува, когато вятъра вие в полумрака
на разядената й от сол и влага къща.
Танцува, когато съседът й подари дъвка.
Танцува, докато свива тютюневи листа във фабриката.
Танцува, докато ръцете й,
загрубели от безнадеждност,
прегръщат всяко помрачено
от безизходица мъжко чувство.
Танцува, когато плаче.
Танцува дори, когато
не може да си намери копринени чорапи.
И един ден Мили
ще се превърне във вълна,
и ще се носи в ритъма на тъжна румба.
Да танцува е единственото,
което знае как да прави….
Прозрачно-сини думи
Била съм навсякъде и всичко съм била –
нарамила сноп пеперуди
съм изкачвала козите пътеки на Сарагмата,
сънувала съм най-сладките сънища,
завита с дантелата на облаците
по пътя към Охос дел Саладо
съм страдала от недостиг на живот,
размахвала съм червения плащ на бикоборец
и съм била пробождана,
ах, колко сладко съм била пробождана
от абаносовия рог на любовта.
Вървяла съм по прашните пътища
между Маракеш и Александрия,
вдигайки облаци тъга под краката си.
Умирала съм, изливайки последните си
капки вяра под жестокото слънце на арени,
застлани с тънък слой предателство.
Откривала съм човечност
в ледените прегръдки на Йелоунайф.
Плувала съм в невъзможно сините води
на Буенавентура – онова недосегаемо бъдеще.
Докосвала съм смъртоносните пипала
на кубовидна медуза, така красива.
Влюбвала съм се във ветрове –
в нежни ветрове, в безгрижни ветрове,
в ураганни ветрове със имена на сътворение.
Летяла съм в космоса – ездач,
възседнал лъч съзнание…
От всичките си пътищата събирах дъжд
във стъклени мастилници.
…Сега потапям
заострени пера от уморени птици
и пиша с капките
прозрачно-сини думи.
Когато пристигна
Когато стигна до Форт Ладърдейл
и с две големи крачки
прескоча Мексиканския залив –
с левия крак ще стъпя на Елбоу Кей,
а с десния на Кей Уест…
Тогава, точно тогава,
забравата за този живот
ще прониже съзнанието ми.
Обжарени от слънце
ще се подкосят клепачите ми
и бризът ще разпръсне
всички тъжни спомени.
Сърцето ми, повалено от безвъзмездна любов,
от ритъм, от твърде много ръце,
от шепоти, от думи, от мълчание,
от погледи, от вятър и от радост,
неистово като вълна
ще се превърне в пясък.
И долините ще запеят
вечерните си молитви,
в корените на хибискусите
ще се промъкнат игуани,
прилепите, като черни нощни мълнии
ще започнат да претърсват мрака…
Тогава, точно тогава,
от топлата утроба на една мулатка
сред обикновените човешки неща
…ще се родя
Залез над града
Беше страхотен залез,
такъв, какъвто виждаш
веднъж или два пъти в живота си –
хората слизаха от колите си,
отегчените домакини,
забравили за мръсните чинии
и за пияните си мъже
рееха копнежи
като пране през прозорците си,
сервитьорките забравиха за сметките,
клиентите забравиха за поръчките си,
пътниците в натежалите автобуси
забравиха за нощните си графици,
отегчените до смърт
пробудиха сетивата си,
щастливите изпаднаха в екстаз,
уличните крадци
бяха готови да изоставят занаята си,
скърбящите вдовици
захвърлиха тегобите си,
проповедниците
видяха как думите им
се превръщат във вино…
Беше страхотен залез.
Нещо, за което да разказваш
дълго, след като е свършило.
Продължи пет минути.
Точно толкова,
колкото продължават
всички страхотни неща в живота.
Сега се уча да рисувам портрети
Гръдният кош на града
равномерно се надига и спуска,
хората като голи прозорци
разтварят полунощно душите си,
набъбва земята, напоена с мълчание,
пронизващо тиха е всяка дума.
Като разсърдени ветрове
се блъскат в сърцето ми сънищата,
размесват върху белия лист
мъглите на нощната меланхолия.
Аз добавям малко мрак, малко рай, малко ад
и цвят от всяко неизбежно сбогуване.
От небето грабливо се спуска
преждевременно чувство за смърт –
избледняващи листопадни спомени
като болнави фенери проблясват…
Потапям очите си във тъгата,
с отмерени щрихи пускам реките във себе си
…и се уча да рисувам портрети.
