ЗА ЕДИН ОКЕАН И ДВЕ БИБЛИОТЕКИ
Знаеш ли, Пиер,
аз се самоизмислих,
за да стана твоя илюзия.
Аз всъщност никога, ама никога
(в този живот)
не съм имала благородническа кръв,
не съм посрещала изгрева
на брега на река Гана
и не съм изпратила там
дори и един запален сал.
Не познавам мириса на утрото
след такава нощ, в която душите си отиват.
Разминавам се все на косъм с чилийските айсберги
и само нощем сънувам
как си отчупвам парченце от лед
на по 3000 години,
което да прекара няколко мига с мен
в чешмяната вода, която пия с вечерята
и то поне за мъничко да циркулира
във вените ми.
Аз не съм била в кожата на нито един индийски гуру,
за който хората плачат от екстаз и благоговение,
когато усетят полъха от преминаването му покрай тях
с ролс-ройса си.
Никой за мен не бие тъпани
и надали някой-някога ще ме цитира,
защото съм тиха. И мъката ми
е голяма точно колкото порутения таван на една библиотека
в моят роден град, където сме разделени от
– да речем – архитектурата на Библиотеката на Конгреса –
от океан, толкова голям и разпенен,
че се давя в опити да го преплувам всяка вечер.
Опитвам се да стигна дотам,
да разделя на две този голям океан,
да се разделя на две до толкова далече
и да нося мазилка, тухли, дървета,
да сложа подпори на покрива лека-полека,
но той се разпада и аз всяка сутрин се будя плувнала в пот.
И никоя вечер, уви, няма толкова дълга тъма,
че да завърша строежа
и да мога спокойно да спя.
Аз съм илюзия, казвам ти –
почти ме няма. Едва докосвам твоето съществуване
и съм толкова лека, че надали бих отместила и прашинка
от пясъчните дюни на африканските пустини,
а вятърът Сироко
дори няма да забележи как леко ще ме издуха
и ще заподскачам
по тъпаните някъде в Мароко,
ще трептя по опънатата кожа в ритъм
и ще вибрирам с цялото си тяло в песен
за неизградените, пропадащи тавани
на родната библиотека.
ПРОПУКВАНЕ
ще те чета наобратно
и ще живеем в преспапие
ще пускаме китайски фенери нощем
щом изгасне лампата
в голото небе под юргана
ще си безплътната аорта
снабдяваща мислите ми с…
Бързо, изгаси фенерите!
Пропукване!
трошат се дори преспапиетата
но поръсват главите ни
с бели снежинки на случване
и голи със тебе
мокри още от утробата
на изкривеното ми въображение
за пръв път ще се ударим
паднали от леглото
право на земята
а земята е пръст
ще побеснея
и ще я натъпча във себе си
за да мога поне за малко да я имам
ти се обеси на косите ми
и се прероди в неделя –
аз ще спя в очите ти.
пропукване –
фрактура на облаците в главата ми.
НОЩНИ РАЗХОДКИ
(инструкции за употреба)
опасно е да ходиш нощем сам – бродят всякакви
луди, пияни, поети със сладоледи и други бездомни кучета
излизай, само когато слънчогледите гледат
дали няма опасност от топлинни удари и използване на клишета
тогава въздухът е малко по-тежък от натрапчива мисъл
и звездите лепнат по зъбите, сякаш петмезени
още – има опасност от халюцинации; ето например
тази нощ, докато се разхождах,
слънчогледа ми се разтапяше и ми капеше ризата
а на сутринта сладоледите погледнаха слънцето
търсих навсякъде талант и поети
но в нашия град няма реки – съответно там те не виреят
няма пространство за тях – няма мост, под който да гледаш небето
и да легнеш завит с кашони от стихове
дъждовете са само от киселинни метафори с рими и
единственото фолклорно богатство е Смисълът
който едно бездомно куче неволно препика тази вечер
(но никой не разбра, защото никой не го търси вече)
той се търкулна и от устните му се изплъзнаха
последните смислени стихове
