От книгата “Камък на пладне“. Цялата книга можете да прочетете ТУК
КАК СЕ ИЗВАИВА КРЕХКА СЯНКА
Страданието над словото се превърна в твой „родов герб”. Ти знаеш това, приятелю и поете Ганчо Мошков. Мигар не би могъл досега, как-то мнозина от нас направиха, да го стъкмиш поне в две книжки: и то да шествува, подслонено под кориците с рисунки от твоя любим ху-дожник Янаки Манасиев, от ръка на ръка – защото твоето слово е оби-чано! Предпочете другото – да продължиш да извайваш до самоизте-зание това слово – сянка на сърцето ти. А как се извайва крехка сърде-чна сянка, променлива като пулса на сърцебиенето, губеща се по чер-вените пътеки на вените, за да взриви китката на дланта, преди да е докоснала перото ? Малцина могат да отговорят на това – ти си един от тях. Не, през всички тези години ти не овладяваше занаята, а зна-нието да се владее страстта и да се превръща в страстност, умението да се разчита животът и да се превръща в жизненост, изцяло отдаден на сладката и всеподчиняваща живота ти магия на словото, превела те през толкова превратности единен и неподкупен, скептичен и вяр-ващ и все така – както при първите си стъпки – недоволен, недоволен, недоволен от това, което си постигнал, макар мнозина на твоето мяс-то отдавна-отдавна да са вирнали нос от това, че са недооценени.
Защо е така ли? Защото така си изграден, такава ти е човешката и творческа мая: и ти не измени на същността си, на твоето дебеляновс-ко „през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша” в стремежа си към съвършенство, съвършенство човешко, съвършенс-тво творческо. Такъв сити: неуморен, безпощаден, но не защото ду-шата ти е „разнолика” и „нестройна”, а защото е жилава да устои на съблазните, когато ти самият си се обрекъл да бъдеш „жрец” в храма на словото. И ние, твоите приятели, понякога капитулираме пред тво-ята тиха упоритост в усилията си да те измъкнем от наричаната често от нас инертност, незаинтересованост за съдбините на собственото ти творчество. Може би когато времето само почне да оценява делата ни, ти ще се окажеш прав. И все пак днес с теб заедно сме длъжни да изградим тази стряха на твоето елегично слово, прегърнато от графи-ките на Янаки Манасиев. Не заради петдесетте, които навършва, не заради суетата, на която отдавна си обърнал гръб, а заради такива красиви стихотворения като:
В озарението
на тъгата
Между кестена
и есента
И една целувка
върху дюля…
Дето да нагарча
до смъртта.
МИХАИЛ БЕРБЕРОВ
1984г.
Примка
Не облак –
обръч
от вода
гърмяща.
Удавено във бъчва,
черно ехо.
Дърветата
/и те като човека/
за дързостта
с короните си
плащат.
Отвъд
Живота.
И смъртта.
И времето.
И смисъла.
Отвъд.
Надпис
за бомбардирана катедрала
Сега
за купол
имам
цялото небе
безбожно.
А никой
не ме чува.
Светкавица
На Ганчо и Слабена
Не се учудвам
на светкавицата зла,
раздрала
ризата
на облака
грамаден.
Учудва ме
детето
на балкона,
което иска
в шепа да я хване.
Самоубийство
През тази нощ
морето се обеси.
Морето си изплете
от вълните
бяло въже
и бързо го завърза
за черните табуни на нощта.
И хукнаха
хиляда тъмни коня
с бисерни копита.
Тежки мълнии
продъниха
бездънната
арена
и спряха уморени
на брега.
На утринта
рибарите видяха
повито в бяло
черното море.
Прощаване с Иван Пейчев
Все исках да те питам,
капитане мой,
накъде отива твоето море
и къде се връща.
Какво си разговарял
с рибарите в Созопол
пред чашите,
препълнени
с далечност
и мълчание
под свечерената самотност
на хоризонта безпощаден.
Все исках да те питам,
капитане мой,
за онова далечно плаване
на безумната ти обич,
позлатила с мъжки блясък
мачти на книжни кораби
с попътен вятър,
сенки на крила
от сън и заклинания,
стъпки на нозе
с величествена прелест.
Все исках да те питам.
Сега целувам твоите коси –
лъх на древен вятър
от маслина –
и нямам глас
за две последни думи.
Сбогом, Капитане.
Несебър 1
Тъй както бяхме
спрели
да починем
на камъните
с мъртви раковини
и да послушаме
от този бряг
на гларусите
утринния грак,
видяхме
как едно момиче
бяло
из църквите
излезе,
пламна цяло
от младост,
от море и
от лъчи.
Нима
бленували сме
две очи
по-сини,
по-дълбоки
от морето.
Нима
сънували сме
голо тяло
по-бяло
и по-леко
от вълните.
Мълчахме дълго,
за да не смутим
една възкръснала
мадона.
Амин.
Дон Кихот
Понякога
наистина съм Дон Кихот.
И вятърната мелница
ме завъртява
от сцената
към вашия живот.
Тогава,
мили хора,
о, тогава
най-вярно
шпагата си аз въртя.
И мойта рицарска любов
изгрява
като светкавица
над глупостта.
Пред вас изглеждам
смешен
и трагичен.
Политнал
към фаталния си ход,
дочувам
през смеха ви ироничен:
Щастливецо измислен,
Дон Кихот…
Оглеждам се –
наистина съм смешен.
Над никого
и нийде нямам власт.
Сразен,
обикновен
и безпогрешен,
снишавам се
и ставам като вас.
Вик
А сега
ограбен
закъде съм?
Бродя
между себе си
и оня,
дето няма име
и юзда.
Конекрадци,
върнете ми коня.
Не помня да съм писал стихове.
И никой мои стихове не помни.
Припомням
само тъжни класове,
чепати селяни,
кладни огромни.
Долазваше при мен една луна
от виното на Камчия пияна.
И дядо с ранобудната псувня
препускаше през нея на диканя.
Увисвах по вършитбени юзди,
разбудил кучета,
звънци
и птици.
И падаха в косите ми звезди,
отбрулени от моите камшици.
И слънцето през будни върхове
търкулваше се като жадна пита…
Все още
за харманите ли питам.
И писал ли съм,
Мале,
стихове.
Жена
Сънувам лоши сънища без теб.
Сънувам,
че венчават ме с жена,
която никога не съм поглеждал.
Косите ѝ
разплетени и дълги
пълзят край мене –
сякаш хладен мрак.
Преследват ме очите ѝ безцветни,
докосват ме
студените ѝ пръсти.
И аз се стапям
с восъчните свещи,
превивам се във пръстена венчален
и слагам черна кърпа на очите си –
дано изчезна
с виното пред мен.
Сънувам лоши сънища без теб.
Зима
Сега
ще ти сваря едно кафе –
горещо
от безсънните ти мисли,
горчиво
от неказаните думи,
кафяво
от тъгата ти узряла.
А после
ще ти гледам на кафе.
Ще виждам
как в прозореца снега
разпалва нестинарски танц,
а ти
стоиш на пътя
между чудесата
и може би си снежния човек.
Ще виждам
непременно още нещо
красиво,
непонятно
и далечно.
Дори и най-прочутата гледачка
не би могла
това да разгадае.
Но аз ще знам –
навън вали снега.
За теб вали,
за твоята тъга
и няма да се случи нищо лошо.
Вземи…
Кафето вече е готово…
