Здравейте! Казвам се Елена Биларева, на 34 г. съм и съм статистик по образование. „Как се съвместяват статистиката и поезията?” – ме питат хората, повдигайки скептично вежди. Аз си имам подготвен в запас един дълбокомислен цитат на Айнщайн, а именно: „Математиката е поезията на логиката”. Кой разбрал – разбрал. Веднага щом се научих да ходя и да говоря, започнах да посещавам съседите и да ги тормозя с рецитали на стихотворения. Тежко и горко на тези от тях, които не ми ръкопляскаха!
С четенето се запознах, когато бях на 5, благодарение на баба ми. Горе-долу тогава си направих и читателска карта за библиотеката в родния ми Гоце Делчев. В първи клас написах едно стихче, в което римите са тотален убиец. Нещо от сорта на:
„Сняг вали, вали, вали,
всичко е отрупал
и зелените ели
цели е затрупал.”
Особено ме вдъхновяваше книжката „Пет приказки” на Валери Петров.
От 7 до 26 -годишна възраст ме беше налегнала творческата пауза. На 26 години си счупих крака и тъй като нямаше мърдане (буквално), започнах да излизам от паузата, опитвайки се да пиша стихотворения. На английски, забележете. После осъзнах, че с английския не сме чак толкова близки и се „преквалифицирах” да пиша на български. Та така и до днес. Така упорито обстрелвам народа със стихотворения, че даже и няколко награди ми дадоха. Например:
Трето място в 8-ми национален поетичен конкурс “Златен Пегас” – 2014
Второ място в 4-ти международен конкурс “По стъпките на лятото”, организиран от издателство “Буквите” и БНР -2013
Публикации в списание “Културна палитра” -2013
Първо място в конкурса “Златен Явор”, Гоце Делчев – 2011г. и 2014 г.
Трето място в конкурса “Ерато” на вестник “Уикенд” – 2010 г.
Публикации в “Алманах Съвременна Българска Поезия” на издателство “Буквите” – 2011 и 2013 г.
Публикации във вестниците “Пулс” и “Уикенд” – 2009-2011 г.
Валентинка
Аз пиша сега със очи по лицето ти,
и в тях грея вино с пипер и канела.
Това не е празник, а най-общо взето
поредна пикантна и сладка неделя.
Неделя ще мине, ще минем на проза.
Но в този роман ще намираме смисъл
дори да изглежда, че всичко е розово,
че всичко било е преди нас написано.
А моята сянка е тежка, дълбока,
премрежва очите ти, хвърля им пепел.
Защо не застанем високо, високо,
където скъсяват се всички предмети?
Защото и днес си е ден като всички,
а виното все си е вино. Защото
да бъдеш щастлив сякаш не е прилично.
Далеч е от скромно да ходиш на токове.
Не искам да виждам сърца и бонбони.
Това не е празник със някакви срокове.
Аз помня Амур. Помня как го изгоних.
А с една от стрелите му стрелям в дълбокото.
Елиза
Позволи ми да знача нещо за тебе
във света, погрознял от украса,
в който литват към лятото дивите лебеди,
без дори да потърсят сестра си.
Този свят е недъгав от дълги полемики.
Няма кой да прегръща и хвали.
Тича с боси крака пощръклялото време
и сърцата ни мрат непогалени.
Щом дъхът на летата се скриеше в есени,
все отлитах със дивите лебеди.
Ала днес на брега – разтвори си завесата –
аз се върнах и чакам тебе.
Нагоре
Аз не мога, не мога да рисувам очи
и не мога да сричам молитви.
Ако можеш, в очите ми ти замълчи
и навярно ще можем да литнем.
Аз не мога, не мога да видя звезди,
а небето припадна над мене.
В тази нощ твойта тиха молитва блести,
а очите ми нейни са пленници.
Аз не мога да ти обещая небе,
само стълба със край и начало.
Изкачи се по нея – виж – луната гребе
от небесното рохкаво тяло.
Аз не мога, не мога да ти кажа това,
от което ще светне сърцето ти.
Неграмотни и неми са мойте слова,
а устата ми са оцетени.
Може би ще ме чуеш как стъпвам в нощта
на душата по стръмните хълмове.
Ще превърна сърцето си в златен площад.
И доброто ще тръгне по стълбата.
Окото на лулата
Мъдрецът няма лоби между нас
и гони самотата със лулата си.
Мъдрецът е и профил, и анфас
на своята лула и на смолата ѝ.
Лулата – неделим аксесоар –
познавайки мъдрецовите нрави,
мълчи като отдавнашен другар.
Самата тя мъдреца приютява –
издиша и въздиша, и пуфти.
Една луна наднича зад пердето.
Мъдрецът е човек със три очи
и воайорството не е прието.
Мъдрецът между нас е уморен
да го сравняват с образ и подобие
на Бог – невидим и непотвърден,
затънал сред вселенските подробности.
Сред пушека мъдрецът е видял
една реалистична фотография:
светът е избелял оригинал.
Мъдрецът – неговата епитафия.
***
Защо мълчиш, черешова цигулко…
Маестрото ти няма да се върне.
Лъкът ти е огъната драскулка.
Защо им даваш право да те зърнат
такава грозна, гола, изкривена,
такава слаба, луда и присвита?
Същинска кръв по струнните ти вени
течеше музиката и помиташе.
Защо мълчиш, черешова цигулко?
Свири – дори фалшиво и объркано.
Не ставай на трофей за невестулките.
Маестрото ти няма да се върне.
В дъха му се събираше животът ти.
В ръцете му се раждаха признания.
Защо мълчиш? Свири! Свири, защото
дъхът е музика.
А другото – мълчание.
А другото – мълчание. Е на Шекспир 🙂