Калоян Праматаров (*1984) е поет и преводач. Автор на стихосбирките „Асфодел“ (2012), издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, “Casual Nobody” (прев. на англ. Марта Савова, 2013) и мултимедийния поетичен пърформънс „Слънцестоения над Черната река“ (2014). Носител на наградата „Елена Мутева“ на Съюза на преводачите в България за художествен превод (2014) и наградата на Национален конкурс за поезия „Константин Павлов“ (2015). Негови творби са публикувани в „Литературен вестник“, “Словото“, сп. „Но поезия“, сп. „Съвременник“, различни български сайтове за литература.
Калейдоскоп
Бил ли си там?…Водопади чернота,
върху изнемогващите плещи на човека,
коленичил пред Отряда на посредствеността
бичуван с добронамерени съвети?
Жари, жари жестокостта, раните пулсират,
при всеки полъх от раззината уста боли…
…кървящ словесен вятър…
В кошмарния калейдоскоп,
страхът фрагментите живот върти
и те притискат го в различни форми,
действителността с кристали мрак соли,
и хората все повече приличат на животни.
Плаващи пясъци
В транс на опиянение от плячка летят самозабравени глави
и в яростни вълни от думи мъртвата реалност на един уж жизнен свят шепти:
„Че кой си ти?“ – Удавник в мрака. С черен камък на врата.
Уморих се от толкова много врати.
От всички тези „заповядай“, „време е да си вървиш“.
Присядам, опирайки мокрия си гръб на издраната стена,
и оставям пясъците да погълнат всички тези стаи.
Галерии от болка. Галери на живота.
В пясъка се къпя със смъртта, моята невеста,
и често изплуваме на отсамния бряг на нощта с представата за себе си.
Голи. Само двамата.
В пясъка застигат ни огнените риби на залеза
и махаме с ръце като подивели птици, изгарящи в слънцето.
Плаващи пясъци.
Кучето на Бог
натопила сребърно перо в мастилницата на ноември
Зимата изписва с черно оголени дървета,
излинелите листа прехвръкват – врабчета в северния студ,
слънцето – нагрят котлон, едва блести под пластовете сиви шуби на небето,
от морската лула пълзят мъгли,
призрачни мужици пият в прегракналата заран
сънувах утрото – старица албинос с дървени очи и клечки вместо зъби,
повиваше ме в белезникаво сукно, припявайки латвийски дайни,
от голото й тяло сипеше се пясък
сънувах и нощта – река, пронизана от сенките на дървени подпори,
измъчени от тъмната вода, вечерницата разпалваше огнище
сега съм буден. Змии-сънища пълзят към млечен обед,
телата им изпълват ведрото на деня, връзва ги вятърът на възел,
Вървя, аз, кучето на Бога, под слънцето на северния град
сред дряновете в парка – напоени с кръв камшици,
въздухът е с камъни застлан,
черно е гнездото на съня ми
Синтагма
отдалечих се от тукашния свят,
единствено огньовете отвъд ме сгряват
водопадът на гнева мие своето малко
метеорите трошат гръбнака
и тази нощ скорпионът под гениталиите на бика
е знак за предизвестена смърт
покров, под който се усмихвам,
но нека да оставим мъртъвците
уличните лампи –
лисици, с пламтящи факли, привързани на гърбовете
кръстосват дворцови алеи
камбани бият под небцето на градът озъбен,
в оранжерията на зимата една жена ме топли в шепи
кладенецът на мълниите се препълва …
понякога така се сбърквам, че се смръзвам
чаша препълнена с кафе, политнала към пода
миг позитивизъм преди да се разбия с трясък на парчета
просто някой ме изпуска и се пръсвам
как бих искал да върна стрелката на часовника обратно
да се превъртя като железен пръстен-ключ в житейската ключалка
да ме разнищи щастието с неумолимата си човка
забравата с трионът си да ме нареже,
мъж на талпи: за покритие на гробното пространство,
за градински пейки, детски кът и кучешка колиба
по- рано бях преизпълнен с гняв, сега единствено съм тъжен
то е като да крещиш в дупка, земята душата ти поглъща,
и думите в гърлото засядат – буца, която е трудно да преглътнеш
Залезът на сенките
театър на сенките, мъж носи жена на гърба си
жената вади нож и го пронизва на няколко пъти,
закланият рухва с протегнати ръце към нея
(Тя се обръща и си тръгва)
клането на влюбени започва не на място
приглушена светлина и смисъл,
от дъното на камерната зала крещи някой изоставен,
и тъкмо в мига, в който публиката преживява остър пароксизъм
един прожектор се откача и го смазва
Хора, чуйте предсмъртното бълнуване на влюбения череп:
„Да кажеш нещата такива, каквито изглеждат,
да ги изречеш така, както някой иска да чуе,
така както трябва да бъдат.
Любовта си отиде.
Без милост.
Надявам се пак да я срещна“.
(тук, с цел да достави приятност, героят умира)
кълни волята в слабостта, прораства,
и злите двойници се сливат в странно слънце
внимавай в себе си, привързаността си отмъщава,
в неочакваната игра на спектакъл, тигър плаче над разкъсаната си дресьорка…
(Погром на същността. Зад думите изгрява Венера.
Образът на мъртвата дресьорка премигва, избледнява и изчезва.
Тигърът се разпада на парчета).
в краят на неповторимото действие виновни няма,
на няколко крачки празнота се вие тигрова опашка
челюст на хищник, отхапва парче от череп
отвъд изтънчения варваризъм сенките залязват
Преображението
Хунските поля, равни като дни,
и тялото на лятото, потно в пренаситения въздух.
Потъвам с целия си страх в юли – душен влак на път за Будапеща,
а някъде една камбана бие с всички сили,
там някъде една камбана ще се пръсне,
шрапнел – сърце в застиналото време.
Утринта – сърпоносна колесница – пожъна литналите птици,
крилата им отмахваха гарите по пътя,
в патинирания мрак на човешката менливост
изиграната любов- смачкана муха – трептеше.
Какво ако посягат да те смачкат и успяват,
когато отново течението те връща към живота?
Без качества. Под похлупака.
Преобразено насекомо.
В подлеза на крайната спирка:
стълби към небето, ескалатори до Ада,
бял часовник, опрял стрелки в слепоочието на Бог,
велик с това, че е изчезнал, преди да се разочарова.
