Илеана Стоянова я е пряка потомка на възрожденския поет Добри Чинтулов. Софиянка. Работила е като научен сътрудник по икономика, като PR в търговски фирма, а през последните 20 години като журналист в различни столични вестници. Председател на дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Множество публикации в литературни списания, алманаси, поетични антологии и вестници. Носител е на литературни награди за поезия. Стиховете й са превеждани на френски, сръбски и македонски в различни европейски литературни издания.
Автор на 8 поетични книги:
“Милост е живота” (1990), “Руини и небеса” (1992),
“Полонези” (1994), “На върха на зенита” (2008) ,
“Любовна песен” (2009 г) , “Десет хиляди мига” (2011),
„Острови от кобалт” (2013 г.) и „Дъждовден” (2015).
Стиховете са от стихосбирката „ДЪЖДОВДЕН”, 2015
В ОГЛЕДАЛОТО
тази жена в огледалото
е като колоездачите на задните редици,
изоставащите или рядко печелещите
но се надбягва сама със себе си,
има тлъсти надежди, спортен дух,
празен гардероб и пълен бележник;
победителка е в катерене на отвесни стени,
разпада се на части в прегръдка,
честолюбива мишка избегнала капана,
изгаря в спомени, писма и снимки,
мечтае дръзко, но тъгува драматично,
изкачва се към нови поражения и страсти;
съблича се без страх,
ще ви направи представление,
ще изиграе въздуха сама на сцената,
не се отказва лесно, предвкусва близката победа;
рекордьор по самотност и приятелка с болката,
лети на по-висока траектория от вятъра,
наднича зад огледалата,
целува днешния си ден,
неуморна в изплитането на среднощни кошници
и знае: „може би най-лесно е да се живее”.*
* Из Резюме, Дороти Паркър
POETRY MAKES NOTHING HAPPEN *
пак ще живея безразсъдно и цветно,
(прощавай, татко, за битието на битник!)
ще куцукам върху стъклени токчета
счупена и разбита,
парченце по парченце после сглобена,
вън от прожектора и елита
( майната им на хористите! )
а в богоравна самота,
царствено откупена.
пак ще живея разточително и в банкрут
не в дворец с позлатен петел, а в мансарда
с гълъбарник и ален плащ на зазоряване,
позабравила ласки спалня
и празна неделя.
пак ще живея
ту разпенена, ту в унес глух,
„Poetry makes nothing happen” ,
тялото пяна – не плът –
ще преяжда с чувства,
вулкан гълта дните,
животът – преводачески труд на душата.
безрезултатно е това изкуство: въздух и стихове
и не прави света по-добър
нито мен – по-висока.
но как да живея без да покорявам Индия?
*„Поезията нищо не прави!”
ред от стихотворение на Уистън Хю Одън
