Грегъри Корсо / Поезия

От “Американски поети“

Случка в немски влак

Отивах в замъка на Лудвиг
и от прозореца на влака
гледах край гората, хукнала назад,
бяла птица да лети ниско, все направо.
Чудно как успяваше да следва
скоростта на влака.
Но ето изведнъж в небето се разнесе
гръм и после втори
и птицата изчезна.
Влакът намали и спря.
Всички впериха очи навън.
„Там. Вижте там.“
Той падаше…
Гладко, меко и безшумно,
бял американски реактивен боен самолет,
за да се разбие сред облаци оранжев дим.

Бележка на автора: Гърмежите, които чух, бяха от катапултирането на седалката с пилота.

На ония, които се самоубиват

По-добре жив в света на смъртта,
отколкото мъртъв в света на живота;
убиват се тия, които се боят от смъртта.
Само влюбените в живота са достойни да умрат.

Когато президентът

Когато президентът Айзенхауер
пристигна в Атина,
той се качи на хеликоптер,
прелетя над Акропола
и погледна отгоре,
както само Зевс би дръзнал.

Разказах това на един духовит англичанин
и той отвърна:
„Добре не му е хрумнало да мине над Акропола
като Икар.“

На…

Каква смрадлива влажна пъпка,
като десеттонна жаба
седи върху болния нос на живота
и бълва реки от мега-гной,
готова всеки миг да скочи на земята
и да издави всички ни.

Бомбата е капан.
Видял съм как ужасът на наркоманите изяжда деня.
Те бяха тъжни.
Тъжни главно защото животът им бе противен.
Болезнено тъжни,
а морфинът бе само мръсна медицинска сестра.

Четете Сърцето аквамаринено

Втора нощ в Ню Йорк след тригодишно отсъствие

Бях щастлив, бях весело пиян.
Улицата беше тъмна.
Помахах на случаен полицай.
Той се усмихна.
Отидох при него и с чудно красноречие
разказах за дните си в затвора,
за благородните, прославени каторжници,
за туй, че току-що съм се завърнал от Европа,
която две пари не струва пред затвора.
Той ме слушаше внимателно, не лъжех,
всичко бе шега и истина.
Той се смя,
дълго се смя.
А аз бях толкова щастлив, че казах:
„Да турим кръст на миналото, целуни ме.“
„Не, не, не, не!“ — извика той
и бързо се отдалечи.

Написано в навечерието на моя 32-ри рожден ден

(Тържествено, многозначително, непосредствено стихотворение)

Аз съм на 32 години
и най-после изглеждам на толкова, ако не и повече.
Харесва ли ви моето вече не момчешко лице?
Май е затлъстяло. А косата?
Престана да се къдри. Голям ли е носът ми?
Устните са същите.
Очите? Ах, очите стават все по-хубави.
32 и неженен, без дете; тъжничко е без дете,
но има още много време.
Не върша вече глупости.
Навярно затова така наречените ми приятели шушукат:
„Съвсем се промени. Някога беснееше и нямаше равен на себе си.“
Когато съм сериозен, чувстват се неловко.
Да вървят тогава в цирка на Рейдио Сити.
32; видях цяла Европа, срещнах милиони хора;
за едни бях очарователен, за други противен.
Спомням си как изревах на миналата си годишнина:
„Нима ще трябва да се влача още цели 31 години.“
Сега не мисля така.
Ще ми се да съм мъдър, с бяла коса, в просторен кабинет,
потънал в меко кресло край камина.
И тази година не откраднах нищо.
Вече 8 години нищичко не съм открадвал.
Престанах да крада.
Само лъжа от време на време
и съм безсрамен, но се срамувам, когато се случи да искам назаем пари.
32 години и четири изстрадани, истински смешни,
тъжни, лоши и чудесни стихосбирки.
Човечеството ми дължи един милион долара.
Мисля си за тия странни 32 години.
Сякаш всичките са минали край мен.
Нямаше два пътя — да имаше,
знам, че щях да избера и двата.
Щастието също доста ми помогна.
А може би разковничето е в моята нескромна декларация:
„Тип като мен доказва, че съществува онова, което хората зоват душа.“
Обичам поезията, защото ме кара да обичам, среща ме с живота.
От всички огньове, които умират в мен,
един пламти като слънцето;
той сигурно не ще превърне в ден живота ми,
дружбата ми с хората,
досега със обществото,
но неизменно ми нашепва, че душата има сянка.