Казвам се Симеон Аспарухов. Живея в столицата, избрал съм си високо място за да наблюдавам как диша града в различните моменти от деня и нощта. Вдъхновявам се да пиша кратки хумористични истории, както и поезия. Често пъти образите, които запечатвам, са причина за появата на текстовете ми. Действителни образи, познати, може и съвсем далечни, понякога фикция. Пиша от няколко години, винаги тук и сега, никога нарочно, умишлено или планувано. Пиша на един дъх, сред природата, у дома, на улицата, където се случи. Изучавал съм психология, занимавал съм се с психодрама, участвал съм в арт-терапии. Голямото ми влечение е литературата във всичките и проявления. В момента съм курсист в Творческа академия „Валери Петров”, направление: Поезия.
Пътувам, снимам докато пътувам, пиша докато снимам, понякога и рисувам, за да си отпочивам, понякога нищо не правя. Само си мисля.
Повече от творбите на Симеон Аспарухов, можете да видите и прочетете тук:
http://hadjismion.blogspot.nl
ТЕЛЕФОН
Помня как всеки ден методично
номерът ти, номерът ти
аз набирах.
Телефонът бе с шайба,
слушах я как стърже.
Беше комично.
Спомням си как тогава тренирах
след всеки нейн звук,
в очакване да се свържем
при повторното връщане,
при пукота във слушалката,
при сигнала на оператора,
най-накрая до твоето “Ало”.
Ръцете ми винаги се потяха,
премислях какво първо да кажа,
дращех фигури по листата,
с нокти дращех и по дамаската.
Цифрите пред очите ми се въртяха,
от емоция в тялото, чувствах го тясно
ще вдигнеш ли – не ми беше ясно.
Страховете да не те чуя, за секунди
растяха.
И винаги, винаги, винаги
ти стоеше отсреща,
подаряваше ми красивите
мигове,
даваше ми толкова много надежда.
Номера ти знам наизуст –
единствено,
след изминали много години,
посрещахме нови, изпращахме стари
роднини,
и ако сега видя те и ти ме
подминеш,
ще посадиш мисли у мене,
убийствени.
Ще се върна в къщи,
при стария телефон,
дори няма да се намръщя,
а ще набера номера ти,
пребит от презрение
с въздишка, с единствен стон,
ще умра за съвсем кратко,
за да събудя в себе си
наново старите опасения…
Симеон Аспарухов, 17.04.2016
КАК
Как е възможно?
Да обичам жената,
дето изслуша за
всички останали!
Как е възможно?
Да я чакам по късно,
да съм силно тревожен,
дали не е
с всички останали?
Как е възможно?
Това е тревожно!
Да обичам жената,
която някъде е останала…
Дали е възможно
да съм разтревожен,
когато никой не е останал,
а само тя крачи към мене…
Как?
И е възможно,
И е тревожно,
но носи се тя, в рокля облечена,
тревогата от мен вече е свлечена
Целувам я некадърно, и пак…
Питам се:
Как да е възможно
щом знаем всеки наш цвят
нима е тревожно,
щом родени сме за един свят…
Симеон Аспарухов, 16.04.2016
ПЕТНО
Изпод вежди натам все поглеждам,
на масата поставих чук и пирони.
Движи се стаята – пренареждам.
Така дълго, като опашка с купони.
Вторачен в петно на стената безлична,
по-бяла от сняг, без лице-утопична.
Къде отиде картината? Щях да я сложа.
Видях, някой разпъна там моята кожа.
Доверих се! Петното не мога да скрия.
Нека пречи ми, не ще се убия!
Ще живея с вината в нощи и дни.
Погледни! Пробивам стената сега. Погледни!
И няма картина. Не използвах чук и пирони.
Обещах си причини с тревоги милиони.
Трите – стените, които не виждах до днес,
предизвикаха в мен нов интерес.
Седнах в средата. Заклех се. Заплаках.
Отървах се от всяка гротескна заплаха.
Осъзнах, че ние в квадрати живеем.
И петното да трием, пак тялото тлее.
Картината закачих: угодих си все пак.
С един пирон само. Нека виси на стената.
И нека да е обреченост. Като нещастлив брак.
Питам се само: Какво правя тук, на Земята?
Симеон Аспарухов, 13.04.2016
ТАЙНА
Без цветовете си мога.
И без мечти да оставам.
Да скитам в късните доби,
след изгрева да си лягам.
Най-трудното да опитвам-
да подминавам познати,
по обед пиян да залитам,
сам да си шия крилата.
Да не казвам какво мисля,
да се преструвам на друг,
излишно да се потискам,
да не присъствам дори тук.
Без любов също мога.
Не да разисквам проблеми.
И гол да остана – пак мога.
Да плюя на всички промени.
Без чадър под дъжда да стоя.
Без пояс в морето да съм.
С рана в сърцето да построя,
път от миражи – фалшив сън.
В лъжи мога да се оплитам.
Да отегча някой. Да досадя!
Да рисувам, пея и да отлитам.
Винаги знам как да простя.
Забравям как ме обиждат,
как понасям жила и камшици,
гледам как само прииждат,
на ята – свободните птици…
Да понеса всичко – мога и знам.
Научих се тайните да заривам.
Но една много лична, сега ще издам.
Без усмивка ли съм – значи загивам!
Симеон Аспарухов, 07.04.2016
