От поетичната книга на Емил Павлов “Писма до красивото слънце“
* * *
Красиви дни,
омагьосани нощи
и полет със птичето ято,
с клонче вишни в ръка и
красива жена
и море
и лазури
и лято.
***
Какво ли не опитах да те спра...
Не би
И твойте стъпки скриха се от вън
Отиде си
Отидоха си с теб морето
Луната, лятото и приказния звън...
Какво остана ли,
Остана
не много, всъщност нищичко, след теб
навярно бих могъл, от днес на татък,
аз себе си да скрия от света...
Но знаеш ли,
когато доиде вечер
и уморен от липсването ти заспя,
ще те сънувам, тиха
все така красива,
и стихове за теб ще пиша...
живея само за да те обичам
Какво от туй, че няма те в деня
ще те потърся през ноща, в съня си
ще бъдеш мъничка звезда
ще бъдеш ручей тих в полето
ще бъдеш буен водопад
ще бъдеш всичко за което
сърцето ми копнее през деня.
Ще бъдеш взрив на хиляди вселени
и трепет млад на утринна руса
ще бъдеш най обикновенната
и най неземната жена.
и аз ще бъда с теб, ще бъда...
Единствено в съня ми, но ми стига...
***
Една минута време за обичане
След толкова години самота
След всички тези нощтни стихове
Случайна среща, точно в два...
Прегърнах ли те
Ти не промълви ли... “ Здравей “
И после тишина...
И тръгнахме
Една минута време за обичане
Довиждане
За мен оставаш си една...
До северния вятър
Пак долетя нежелан и безкраен
и отново обгърна сърцето ми,
дето безбройни красиви цветя
се оглеждат, ухайни в небето.
Разпростря се в душата ми,
вледеняващ и страшен
и вилнееш безспирно, на воля...
От къде толкова студ си събрал?
От къде толкова злоба?
Този път дали ще успееш?
Силен си.
Зграбчил си здраво сърцето ми,
и във замък от лед го затваряш,
и тържествен погребваш мечта след мечта.
Убиваш ги още мъничета.
Бесней...
...С теб и двамата знаем добре,
че на пролет
там пак ще разцъфнат кокичета.
* * *
Ветровете на юг са топли и меки.
Нежността,
с която преминават през косите ми сутрин,
по удивителен начин ми напомня за
малките и, бели ръце,
с който ме прегръщаше.
Обратно на тях,
ветровете на север са сурови.
Леденият им пронизващ дъх
е достатъчно основание,
в обширните северни степи
да няма нито едно цвете.
Те са смразяващи
досущ като нейния поглед,
когато си отиде.
(никога няма да го забравя)
А ти ветре,
задухал днес из софийските улици,
ти от къде идеш?
***
В полета безкраини,
с безброи цветове,
сред калинки и славеи приказни,
пристъпваш по-лека и бавно береш,
своя букет с дъх на приказка.
С цветята ухайни закичваш се ти,
тези, които до лудост обичаш,
те дават ти пъстър свят от мечти,
и полет в небето със птиците.
Късаи цветята, красива бъди,
красива и все по щастлива,
но докато береш ги,
недеи, не мисли,
че когато цветята се късат –
умират.
***
Боли ли те ? Не можеш да я скриеш.
- Дори в смеха ти болката личи.
В този труден и объркан свят, смутено
се вглеждаш с неразбиращи очи.
В него, вече, рицари с мелници не се сражават,
звездите никой нощем не брой
и стиховете романтични, са потънали в забрава
и морски лодки няма в лунните пътеки.
А ти не искаш да повярваш,
че тъй ще минат всички дни
и с цялото сърце обичаш и прощаваш,
надяваш се, очакваш. И боли...
Отново сълзите с ръкава
забърсваш скришом и наивно ти,
юмруче свила, продължаваш
да браниш своите мечти.
***
Ако чуеш в късната есен
Сред безброй разпилени листа
Песента на отлитаща птица
Ти спомни си за миг младоста
Ти спомни си горещия изгрев
Разпрострял се в онез небеса
Дето с поглед мечтите си дириш
И препускаш със млада душа
Свойта детска усмивка спомни си
Дето слънцето с нея ловиш
И онези две – три лунички
Не измити от топлия дъжд
Ти спомни си любовния порив
Онзи първия, дето през смях
Каза тихо “ ОБИЧАМ ТЕ “...
На вън сипе се първият сняг.
