Пълнолуние
Пълнолуние.
Дванадесетият час удари.
Колко банално, почти се взех за Пепеляшка.
Протягам се лениво на дивана, сега е моят час.
Всичко щеше да бъде перфектно
мрак,
облещена луна…,
ако не беше проклетото хъркане.
Какво да се прави, ще го търпя, нали ме храни, гали ме, обича ме.
Дори ми купи страхотна верижка за вратлето.
От благодарност от време на време се правя на въртиопашка.
Боже, каква скука.
Ще се измъкна,
тихо,
без да ме усети.
Не, мързи ме, лежа и се протягам.
Чувам как изпукват нежните ми кости.
Приятно е.
Само да не беше това хъркане.
Ставам.
Промъквам в кухнята.
Дали от скука да не хапна?
Мярнах пробягваща сянка.
Хлебарка.
Застинах.
Застина и тя.
Стоим и не мърдаме.
Дебнем се.
По– скоро аз я дебна.
Чакам да се разсее от малкият й мозък и последната мисъл за движение около нея.
А всъщност хлебарките имат ли мозък?
Имат ли мисли?
А спомени?
Раздвижи се.
Стоя застинала, приковала жълтите си очи в нежното й телце.
Напрягам се.
Удар.
Твърде мек, само я зашеметих.
Започна да се върти в кръг, объркана.
Удар втори път.
Почти размазах тялото, но пипалцата мърдат.
Мляс.
Изядох я.
Тази не беше много добра на вкус.
Току що беше яла маслини.
Не се бях замисляла досега, какво ли обичат да ядат хлебарките.
Хляб?
Затова ли са наречени така?
Но тази беше яла маслини.
Самата тя приличаше на голяма черна маслина.
Обичам ли маслини?
В предишният си живот съм била испанка.
Черна коса, черни очи, тъмна кожа.
Сигурно съм обичала маслини.
Може би дори съм ги яла с костилките.
Казват, че се стапяли от стомашният сок.
А какво има в костилката?
Сърцевина?
Защо никога не съм стигала до сърцевината?
А дали хлебарките имат сърце?
А чувства?
Е, тази вече няма.
…
Сега съм рижа.
Очите ми са безобразно жълти.
В тъмното не се виждат, защото зеницата ми е черна и много широка.
Сега съм котка.
Какво ли ще бъда в следващия си живот?
Може би хлебарка, обичаща маслини.
