Казвам се Цанко Христов, но приятелите ме знаят като Мурсалски, защото често ги черпя с едноименния чай. За писането мога да кажа, че е като улична хайта. Нахраниш ли я веднъж – няма отърване. Цял живот делите кoмата хляб, ама и бълхите; и презрителните погледи; и болката в таза, от шута на обществения ритник. За породистите нищо не мога да кажа, те са от друга мая. Моят пес е добър, но понякога хапе, а белезите трудно избледняват. Намордник никога не бих му сложил – това ще го убие.
***
Искам да чувам виковете.
Като шепот, утаил се на дъното,
в чашата с вино червено.
Да отпивам на малки глътки…
послевкусът да е сладост горчива.
Да си припомням човешките думи,
запенили се в каната крива,
че все са били такива.
***
Ако те искам
значи греша
защото любовта
Никога
не иска
Ако греша
значи (НЕ
любовта) ми
те иска
***
Хастарът на душата – скъсан,
иглата – с перо е заменена.
Ще ходя дрипав в този свят навъсен,
потапяйки се в мастилницата полупразна .
Аз прося думи,
това е новата валута.
Бедняк, в словесно изобилие.
Подгонена от вълците кошута,
описва сегашното ни положение.
Разкъсвани от хищници сме,
но не заради плътта ни
– те искат нашите души.
Да вземат всеки спомен от ума ни.
Да станат неми нашите усти.
***
от ония, пияните хора съм аз
клатещите се в различния ритъм
от този на хората с общия глас
това ме кара сам да се скитам
по прашните пътеки намирам другари
споделящи моята съдба
и в деня, когато Страшният съд реши да удари
аз ще им кажа – Таво е само игра
бъдете сериозни в общия смях
и не плачете когато всеки го прави
от днес забравете за думата страх
споминайте братя, бъдете живи и здрави.
***
Те пазят своите тайни,
погледни ги в очите.
Деца, на държава, в която,
млади умират мечтите.
Краката им боси, едва проходили,
отвеждат ги надалеко зад граница.
За чуждия хляб не веднъж са се молели,
а в съня си са хапвали българска баница.
Кога ще спре керванът на дните,
пилеещ този народ?
Забравихме май думите на дедите:
„По – добре мъртъв, отколкото роб”.
Буквар
а словото
(ми/е)
лицето
за този, който
с душата си ще ме потърси
а думите
са мой другар
в бар
където…
всеки е съдник
на разлятата чаша живот
но да се знае
ако веднъж си тръгнал
…пътник
не казвай, че си бил във бар
Буквар
***
По друг повод сме тук.
по същия начин,
но някак… по – друг.
Думите са груби,
засядат на гърлото.
Очите са по – мътни,
не блестят вече в тъмното.
Обещания за приятелство,
застиват в нощта.
А времето, най – доброто доказателство,
задвижва своята съдбоносна стрелка.
По същия начин,
но някак…
по – друг.
***
Пясъкът жълт,
като бананова каша,
шепне имена.
В шепата пада прашинка
… и още една.
Вълните шумят,
и не мога да чуя,
кое се римува с любов.
Долепям ухо до земята.
Тревата ме прегръща.
А гласът утихнал, шепти ми:
– Ела
И там, в зеленината
тихо се чува,
даже едва.
Името на Вселената (моята, която все търся),
малка и жълта…
не, не кашата,
а банановата кора.
***
Цветове и форми,
без норми,
без привички,
без критиката на всички.
Сънища,
мечти,
плетеница от реалности,
може би.
Оставам чут,
без да съм казал нещо,
без да се доказвам,
и без да угаждам на хората вечно.
На стълбата съм стигнал средата.
И надолу, и нагоре,
все ще ме чака съдбата.
Дали с топла пита и сол
или стиснала здраво в ръцете си кол…
какво значение има?
Дошъл съм на тази земя гол
и пак тъй ще замина.
