Здравейте!
Казвам се Елена Янева и пиша… Също така понякога обичам. А и други неща правя. Както всички. Не знам как другояче да ви се представя. Винаги ми е било по-интересно някой да ме представи на мен самата. Или да си ме представи. Явно е, че съм родена, израсла, учила някъде, ненаучила все още доста, харесвам това-онова, предимно харесвам между другото, тъгувам, радвам се и т.н. Често си представям, че си поръчвам по телефона един пакет живот, идва куриерът и ми го връчва, опакован, с панделка даже… Тогава си го разопаковам и си прекарваме чудесно, щото е гальовен и дружелюбен. Ей така някак по същия начин вярвам, че човек се ражда, за да е добър и ако не е – горко му! В по-малка или по-голяма степен, това съм. И пиша.
Приятно четене и благодаря!
Из цикъла БРЕГЪТ Е СПРЯЛ НАУЖКИМ
…Моретата,
ах, някой ден моретата ще отмъстят…”
Одисеас Елитис
1.
ВЯТЪРЪТ
откъм морето
има име
вдишването му
не е вълни не е
въпрос на
винаги
и не
дори отречената нежност
на Ахил
от хиляди
години бриз и бризеиди
Просто идва
Идването му
раздипля сводове
и гърбиците на камилите
но като всички
пристъпва вятърът във някакъв
живот
И като всички
очаква най-накрая да е
влязъл
В своя
2.
Тези олеандри бели
розови и снажни непрекъснато
нямат връзка
Тъгата ми е толкова достойна
към осанката им даже кучетата
спират да ме лаят и залязват
в най-безцелната посока
Скок
кафяв като пръстта обратно
на часовника и баба ми полива
в тенекията със надпис
подозиран но неразчитаем
между сирене или маслини
само
саламурата остава
в буквите като завързана
на възел
Бърз
и едър през лехите се увива
вятърът
и погледът ми
се разкопчава
баба ми
полива
самотния зокум
на свечеряването
3.
SANDY
ако…
но няма смисъл от въпроси знам
това което скърца зад очите ми
е пясък
малчуганът с кофичката и
лопатката е неуморен
дупки кули замъци морето
му е късо
моето море
и моят пясък
ссстъпват ссстъпват ссстъпват
докато се вкопчат стръмно в
зъбите ми
и ми се прииска
да съм ритнала това „ако…” към
висинето
към надвисналото застрашително
усещане че
мога стиска ли ми пак да съм
добра
ако
Но съм си прехапала езика
4.
Вратите с двойно дъно
се отварят
Изненадата е с лъскав гръб и
тънка талия
Малка
като разцъфваща жена с ръце
във скута
люлка на пързалящи се
абсолюти
Някак си
едно стихотворение
започва тъй,
изгубва се по пътя
и докато да пресече –
се свършва…
По осите му
пешеходстваш тъжен,
Мореплавателю на собствените си
синдбади
и в питието ти от мед и облаци
залязва
корабокруширалата скръб
Вратите се понасят по течението
хлопа
зад тях това което
е могло да бъде
5.
„…сърцето,
този извор на желания…”
Ф.Г. Лорка
Няма
кораб който да ме пресече
пустинята
ми е двугърба
дрехите
ми плуват някъде пред мен
платна
на оцелели океани
Затова
…вземи ти казвам две лъжици захар
за душите ни в неделя
да замерим
сънения свят със вятър
и загорели палачинки
дюните ни
да се приютят обратно
в бисерните миди на
очите ни…
но няма
бисери по трона на окото
няма само
пяна
небесата нещо някога са обещали
за когато слязат долу да
напълнят пясъците
но дори тогава
няма
ще се пълни и изтласква
друго няма
да се пълни и изтласква друго
за сърцето
няма
и желае
