***
Представи си небето
да слиза до теб.
Дъждовете му как са притихнали в облака…
Как изтриваш тъгата небесна с ръка.
И изправяш очи срещу слънцето…
Представи си, че утре
денят ще е друг.
Светлината му как се съблича на покрива.
И жужи до ухото на утринен цвят.
И се къпе с вода от росата по клоните.
Представи си, че всички
се смеят навън.
А животът невинно им сменя посоките.
Любовта как пресича през целия май
и се сгушва във теб, сякаш ти си я сбъднала.
***
Обличам дъжд.
Прозрачни малки капки.
Презрамки от разбудена трева.
И копчета на тях от две светулки…
И не приличам вече на тъга.
И не приличам на вода, която помни
от раждането, през живота, до смъртта.
Защо е там, защо будува нощем
и нужна ли е още на света?…
Обичам дъжд.
За всичките ми рокли.
По нежните извивки на нощта.
По устните ми – всъщност твойте устни.
И толкова приличам на роса!
***
Като меко, топло наметало.
С думички в лилаво.
Вдишам ги и те валят поройно.
Повече във ляво.
Като среща между две морета.
С кърпа на очите.
Няма да си поделят луната.
Но ще се опитат.
Като онзи много странен делник,
дето със насмешка каза:
„Аз умирам всеки вторник”.
А пък беше сряда…
