Между музиката и обичането идва моята поезия 🙂
Тебешире
Не ми се говори.
Не ми се говори.
Думите ми си отидоха с теб.
Може би ще си родя нови, може би не.
Може би ще изхвърля от мазето старите обичания, старите одеяла, завивали кой ли не, старите обеци, почерняли от киселинността ти, стaрите въжета, с които съм те държала, новите хора, ще ги изтрия с гумичка, ще ги зачеркна, ще промия сърцевината си, ще съм стерилизирана, дезинфекцирана, препарирана и непорочна.
Може би вече съм без име,
Телефонът ти ще ти каже, че те търси град.
Перник ви търси – ще изпише.
Ще се почешеш, ще се почудиш, ще се огледаш и ще се сетиш, че и този град съществува в дебрите на цяла България от градове.
Нелюбими
Нощната лампа му е достатъчна
Друго не пали
Не пуши тайно
Не пуши явно
Зяпа небеса, луни, съзвездия
И мисли
За това, което е можело да бъде
Отсреща тя пали цигара от цигара
и пали лампа след лампа
И печки, огньове подклажда
И мисли
За всичко, което с него никога няма да бъде
Когато градът шие копчета, ципове затваря и на оверлог минава мъката си
Тя рее балони, страхува се от клоуни
Тупа сърцето си и все не изпада прахта на непосилната тъга
Оглежда се в каната с вино и вижда всички любови, които ще измие заедно с пяната от снощната вечеря
А нощта не спира да се случва
Моля, извинете, какво е това да си щастлив?
На здрачаване броя спомени
И все не стигат
Не стигат, за щастие
