Стъпки
Ти си ехо от стъпки на вълци,
обосяли от тичане.
Лисича опашка, разсичаща вятъра
или просто едно недомислие.
И пропадам в дланта ти –
непрокопсала Палечка
и проклинам небето, земята
и онзи заглъхващ писък на кокичета,
който ражда последната
синя тишина на нощта,
в която залитайки
хвърлям ласото на косите си
към най-далечната звезда
и те залюлявам на него.
Спри да тичаш към мене.
Осиротя нощта ми от вричане.
Сега съм протяжен глас,
който търси изход.
Не говоря
Не говоря със Господ,
онова светло недоразумение Слънцето
отдавна престана да свети за мен,
преда мислите си на вретеното на съмнението
и се събуждам сама.
Разплетох съдбата на дълъг конец
и ходя по него,
докъде ще ми стигне вярата
никой не знае.
Люлея се в тъмни спирали,
разплаквам вълците до безумие,
че те са ми братя и по светлината копнеят.
Приютих гълъб в пазвата,
че ми е самотно.
Не стана по-светло
и горя от въпроси.
Бях ли вятър за тебе –
да се заплетеш в стъпките ми?
И все по-копнежно тишината да сричаш.
Бях ли достатъчно бяла –
да изгориш в мене
и все по-силно да желаеш самотата ми синя?
Бях ли надежда в капките на дъжд,
тръгнал нанякъде гологлав и бос?
Бях ли онази,
свърнала към теб в тъмното?
Да не ми се надяваш –
толкова съм безмислено глупава –
все детелини търся,
а около мен макове.
С косите ти
на Мария
С косите ти завързвам лятото
и всички ветрогони притихват
пред смълчаните ти устни.
Косиш молитвени предания
и раждаш залез. А утре?
Ще потече онази синята надежда,
стоглавата съдба ще стопли залеза,
отпий от светлото небе
и сритай вятъра,
че вече не краде любов
от бялото ти рамо.
Танцувай с призраци,
подгонени към твоите пристанища
на светли думи, нежност и ухания.
Звездите ти са дом
за онзи мъж от лятото,
донесъл обич
и заченал последната свръхнова от желания.
Желая
По песъчливи хоризонти сричам глаголното време на моето “желая”,
желая птичи гласове, изтръгнати от прегракналия вик на самотата,
желая да удрям с юмрук по стените на тишината,
желая пролетно затишие на бурите във мен
и летен взрив от любовни междуметия,
желая облаците ми да раждат нови светове,
а онази глътка обич, заседнала на гърлото,
да прелее в очакване.
И ако всичко това си ти – някъде на ръба на хоризонта,
спусни се по рамото ми, хвани онази длан, стиснала последното бяло кокиче
и потъни в безкрая на зелените поля в очите ми.
Заслушай се в немите звуци на душата,
които удрят като капки дъжд и се превръщат в песен,
а после ме превърни в сълза по твоето слепоочие.
Да бъда там завинаги и да напомням пролет.