Анет Атанасова е родена в гр. Благоевград през 1996 година. Завършва средното си образование в Езикова гимназия „Акад. Людмил Стоянов“ в родния си град. Следва „Психология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Познанството си с изкуството започва още от началния курс на обучение, когато осъществява търг със свои картини. По-късно става част от екипа на авторския театър към Софийския университет – „Alma Alter”. Казва за това, което очаква от бъдещето, че литературата ще бъде нейният „начин на случване“ между страниците на дебютната й стихосбирка.
Когато
когато сме заедно
ние сме срутването на библиотеките
разпада на молекулите
ние сме квантова физика
петия сезон сме
котката на Шръодингер
цяло кълбо Ариадневи нишки
късния Бекет
ранния Чехов
ние сме метаморфозата на пеперуда
камъка на Сизиф
ние сме изконния синтез на Аза
съдържание без форма
сецесион върху чужда спалня
антитеатър в Рим
нерелигиозно самоубийство
фълмът ФИЛМ сме
ентропия срещу човечеството
мъртвия заек на Бойс
дефицит на рацио
мълчанието на агнетата 2
поезията на поезиите
облакътяването на кактус сме
когато сме заедно
ние сме гордост без предразсъдъци
крайни шовинисти по живеене
буря от барут
ти си моят вечно неидващ Годо
по дяволите реализма на този век
нека не сме заедно
вселената може да ни понесе само веднъж и ‘когато’
До дъщеря ми
знам че всичкото дето ми тече от очите
са само водите от неслученото ти раждане
знам че когато чета наум е само защото
ме чуваш по-добре в бездумието
знам че онова дето ме боли в дясно
го правиш само за да предпазиш лявата ми половина
знам че чувам пулса си през стените
поради ритъма на нашите два
знам че колкото повече обичам себе си
толкова повече давам на друг Някого
знам че всеки път щом прокървя
е само за да добият цвят твоите устни
знам че се задушаваме взаимно
само да може всяка от нас да има дъх в дроба си
знам всичко, което не трябва да знам
но мила, чуй ме когато ти казвам:
по-добре е още да не те е имало
отколкото да те няма докато още си
Мъртво вълнение
а как бих искала да те превърна в риба
да си толкова тиха и люспеста
че когато те събличам
да те пуска всеки че си се изплъзнала
и си казвам:
‘давай, дете, реагирай’
после обаче се сещам
как на 9 ми отрязаха хрилете
уж да дишам по-свободно
плюя над тази свобода под надслов:
”кислорода е живот”
щом ти живееш в Марианската падина
а аз под леля Ваня от 2рия етаж
която днес сервира хайвер ‘от куртоазия’
дишаш ли ме, рибо?
обругавам свободата си
има толкова малко аз в мене
че си говоря сама с тебе:
ще пия средата около теб
ще ям неродените ни деца
ще дишам с твоите псевдо дробове
ще говоря твоето бездумие
току виж
те глътна
задавя се
и спра да съм свободна
колкото повече(са), толкова по-малко(си)
Прах при прахта
твоята безпризорност на по(явявания)
моята ненаситност за несигурност
от пра-вечности рушат ядрото
на общата ни тенденция за деградация
и няма никакво значение
дали чета Томас Ман за закуска
или ти ползваш за разпалки страниците му
и двете знаем, че регресията ни на битуване
е единствения начин да се оповаваме една на друга
всяка буква която не казваш
е повода за тази която пиша
всяка липса която чувстваш
е повода за състоятелността ми
всеки език който целуваш
е повода да прехапвам своя
всяко мълчание което не чуваш
е повода да съм оглушала
всеки повод който ми даваш без да го правиш
е моя начин да те ограбвам по твое желание
*
деструкцията ни оставя песъчинки-
децата (ни) скоро започват замъка
в царството небесно е пълно
подарявам ти Земното
Ревност
да те нямат ничии ръце
не изключвам даже твоите
След мен
Ако аз съм мъртва до доказване на противното
Красотата ти е моята доктрина за измълчаване
В утробата си усещам нероденото ни дете
Убивам го всяка нощ все повече докато
спиртът се разлива отвъд кръвта ми чак до устните
Червилото ми е нищо повече от едно марково алиби
за същото дето не аз извърших преди време
Обругавам всяка бръчка по лицето ти
че някога е знаела траекторията на съответната моя
Не докосвай себе си никога, моля те
Тялото ти бе жигосано от съществото ми
много преди твоето да о-сетиви появата ми
Ти така и не разбра, че когато гори
няма в наличност външно или вътрешно
Съществува(ше) само мой и твой огън
и докато езикът ти още е фитила за моя
Ще позная по чернилката всичките твои предишни
ненаучили себе си, че не кислорода поддържа горенето
А единствено липсата му и то помежду ни
колко много катран крачи по улиците…
