Мария Янакиева е родена на 4 юни 1981 г. в гр. Дулово. Завършва „Икономика на социално-културната сфера“ в УНСС – гр. София. Има издадени две поетични книги „Диви цветя“ (2012) и „Срички по вятъра“ (2013). Инициатор и съставител на четиритомната поредица „Приятели в поезията“, издадени с благотворителна цел със стихове на над 100 съвременни автори. През 2013г. – 2014г. работи на доброволни начала в Международна асоциация за българско изкуство по света и инициира кампании, събития и дейности, свързани с популяризирането на българското изкуство. Писала е статии за „Търговски вестник“ и „Артновини 365“.
Чиста математика
Събирам от живота
много спомени.
Разделям ги по важност
и на срички.
От тях изваждам
само болките.
И умножавам обичта
за всички.
Молитва за България
За теб, Българийо, за теб се моля.
Духът ти жив е от прапрадеди!
Ти влез в духа на всички хора
и от забравата ги избави.
Аз моля се за теб! Сега! Навеки!
Да биеш будно в сърцата ни – добра!
Да ни направиш малко по-човечни…
Да се спасим от падение в греха.
Деца сме твои – и това сме ние…
Да се пробудим – малко по-добри…
В едно, ако сме – няма да загинем.
И нека Бог, чрез теб ни просветли!
Обединени да сме – в радости, в неволи.
Прости ни, майко, че не сме светци.
И нека всеки от сърце се моли,
що българи сме, майко – духът ти да спасим!
Целувал ли си
Целувал ли си някога с очи?
С очите на любов и силна вяра.
Целувал ли си някога мечти?
Мечтите по нестихваща жарава.
Целувал ли си някога с душа?
Душа целувал ли си от безкрая?
Целуна ли те с този стих сега –
ще зная, че със смисъл съм живяла.
Непростени
И там далече,
всъщност адски близо –
и в нощите, и в дните ни
несподелени –
градиме кръста си.
И е ранимо
спасение без грях
да търсим,
непростени
За истината
В истината, за това кои сме –
Христос дойде. И другите след Него.
Най-чистото е в Дух без име.
Детето вярва, без да е видяло.
Блажените са вечно живи – тези,
които вярата в душите носят.
Кои сме? За какво? И откъде сме? –
са вечните най-истинни въпроси.
Тя, истината се познава във следите,
които времето от минало оставя.
А в бъдното ли – времето сме ние,
които в дух и тяло сме събрани.
И пак ще се завръщаме докато
не се разтворим вечно в необята.
Щом носим прокълнатото си злато,
как ще узнаем истината свята?
С очите си как виждаме във робство –
Телата ни си плащат своя данък…
Във нас е светлото богатство,
не гасне с Вяра живият ни пламък!
