Пейчо Кънев е поет и преводач. В България са издадени стихосбирките му „Американски тетрадки“ (2010), „Уиски в тенекиена кутия“ (2013) и „Живо месо” (2015), както и сборникът с разкази „Разходка през стените“ (2009), а в Америка са публикувани книгите му „Bone Silence“ (2010) и „Throw“ (2013). Стихотворенията му са публикувани в множество издания в Северна Америка, Европа, Азия и Австралия. През 2010 г. става съосновател и главен редактор на издателството за поезия „Kanev Books“ (Ню Йорк) – до 2014 г.
Български залез
Пред бялата сграда
на онкологията
зелени пепелници,
пълни с фасове.
Под червено небе.
Ахил
Празна, бяла стая.
Три стола в средата
и нищо друго.
На стената има картина,
която вече я няма.
Закачен виси
само споменът за нея.
Както вече казах,
има три стола.
Еднакви, обикновени, скучни.
Тогава кой от тях е той?
Как така кой?
Естествено, че този, на
който от крака му тече
кръв.
Мистицизъм за начинаещи
Съществува ад,
прошепна ми една сенчеста фигура на улицата
в сумрака
по време на вечерната ми разходка.
Ами тогава какво ще кажете за рай,
със сигурност трябва да съществува,
щом и ада го има?
Никой не ми отговори.
Небето потъмня и звездите се пръснаха по него.
Исках да го открия и да попитам още нещо,
но моят човек леко подръпна каишката и ние
тръгнахме в друга посока.
Тъмнина
Ще я откриеш навсякъде, след като слънцето
се скрие зад планината и най-накрая изгрее
луната, която носи по тялото си дупките и
спомена за отминалите времена. Улиците са
други. Единствената лампа в заключената
месарница свети с кървава светлина, под която
се е разиграла човешката история.
Покрай бляскавата витрина на бижутерията
преминава сакат просяк с кучето си, който
спира да разгледа с невиждащ поглед. Отсреща
е барът, в който последният клиент се клати,
като дърво насред буря.
Музеят също е затворен и цялата история
вътре спи. Крале и племенни вождове са
прибрали сабите, хъркат необезпокоявани
до кости от динозаври и до мощите на светеца,
пребит с камъни. Единствено над него няма
никаква светлина и остава мрачното усещане,
че никога не е имало.
Vae victis
Старата жена, натоварена с няколко тежки
вързопа, върви из гората и се оглежда
страхливо. На петдесет метра пред нея изскача
войник. Той я вижда и тя го вижда. Гледат
се няколко секунди. Няколко секунди. Тогава
той бързо вдига своя „Люгер“, прицелва се
в главата, стреля. Петдесет метра. Куршумът
лети точно със 114 метра в секунда. Значи тя
има малко повече от половин секунда живот.
Какво минава през мислите ѝ? За кого се сеща
през тази половин секунда? Деца, мъж, родина?
Неиздоената коза, селото в пламъци, смъртта?
Никога няма да узнаем. Секундата изтича. Тя пада
на земята. Тогава войникът отива бързо до нея,
надвесва се над тялото и казва: „Прощавай, майко!“
По излъсканите му ботуши лепне сутрешната роса.
Фалшив мемоар
Междувременно
разтварям дебелата книга
да чета за нищо,
да чета за мен.
Лицето ми е разтегнато
от корица до корица
и колкото повече се приближавам до края,
толкова повече лицето ми се сбръчква.
Обръщам на последната страница и виждам
черните кучета, които душат във въздуха.
