Някак е дошъл дотук и това го задължава да продължи и нататък. Другите неща не ги помни добре, защото са малозначителни. Любимо занимание – да мисли. Повече от това обича само – да не мисли. Макар че пише, не вярва на вътрешния си глас, защото нещата и без гласове се случват.
***
Когато светне тъмнината
и живне вярата човешка –
аз гледам малко по-нататък
в житейската ни въртележка.
И щом угасне всичко светло –
поддържа вярата ми жива.
Аз вярвам на това, което
не идва и не си отива.
***
Поредната ти лична драма
излята като по калъп –
не съществува по-голяма
от твоята всемирна скръб.
И тегне като за последно
каквото сам си си посял,
защото гледаш все на дребно,
невиждайки живота цял.
Свободен си да се оплачеш
от всички тръшнати врати.
Ако светът е доста мрачен –
да беше му посветил ти…
Не знаеш ли, че зад вратите
те чакаше ожесточен,
необразован, невъзпитан,
далеч по-драматичен ден.
И ако с нещо си се сблъскал
по пътя си към старостта,
ти се е случило във връзка
с далеч по-смислени неща.
Животът е многоизмерен
и по-внимателен от теб.
Но твърде късно си намерил,
че си потиснат и свиреп
към себе си. Ще си простиш ли,
преди да се обоснове –
животът предизвиква пришки,
които стават върхове.
***
Няма по-остро от нефокусираното внимание.
То прави напречни разрези на пространството.
И се оказва, че това не са предизвикани рани,
а едно естествено отвъдсетивно зарастване.
Преди медицината да изобрети болестта –
самата природа боравеше с тази алхимия.
Отстраняваш съзнанието от всички случайни неща
и те пораждат „случайно” живота, в процес на взаимност.
Все още я има вратата, от която стаята ще излезе
от представите за разстояния и от орбитите разкаляни.
На пръв поглед този маршрут е съвсем безполезен,
но след палтото на психиката има още много ризи за сваляне.
***
Човекът ли? Това не е въпрос,
а чисто съзерцателна дилема.
Прокаран между полюсите мост.
Безвремие в пашкула си от време.
Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.
Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.
Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.
И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен…
Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.
