Петя Александрова е родена в Ямбол, но израства и учи в Сливен. Завършва висше образование във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология”. Работи като редактор във в. “Труд”, сп. “Родна реч”, в. “Жена”, сп. “Еволюция” и др.
Петя Александрова е автор на 27 книги, главно за деца, някои от които са със стихове, други – с приказки в проза. В нейното творчество има книга-анкета със Станка Пенчева, юношеска повест, куклена пиеса, сценарии за анимационни филми, стихосбирки с любовна поезия и с публицистика. Напоследък пробва перото си в късия разказ. Най-новата й книга „България в потури, но с цилиндър“ (изд. „Хермес“, 2016 г.) й спечели нови читатели, любители на този жанр – къси исторически разкази или портретни скици на известни личности от началото на миналия век, освежени от един днешен, женски, шеговито-ироничен анализ. Стихотворения на Петя Александрова за деца се използват в учебниците на учениците от І-ІV клас.
ОЧАКВАНЕ
И защо ми се струва, защо ми се струва,
че по зимному вятърът свирка надува,
че пробляскват по локвите люспици лед…
И не ми се услажда дори чаят със мед.
Хайде, нещо кажи, намери му колая.
Утеши ме със факти, които не зная –
как по обед отново ще е пек, мараня,
(а това за леда си е чиста сплетня),
как си чел, че от слънцето идват такива,
чудновати идеи и безсъница дива,
как медът в магазина е за жалост менте –
няма как да се чувствам от него добре…
Препоръчай ми хапче магнезий и още –
топло мляко да пия в лунните нощи…
Припомни ми през смях разни случки, в които
е било в пъти повече мразовито,
а сме ходили боси и голи… щастливи…
Като фавни също… И като самодиви…
Да, разбирам те: бързаш, за друг път остава.
Все пак слагай си шала, студът наближава.
ПАМЕТ
Бе есен, но листата напук и на инат
не искаха да сменят зеления си цвят.
И ярко взелениха пейзажа вледенен.
А той ми каза кратко: “Ти забрави за мен!”
Пътувах и не виждах от сълзи и тъга.
А вън течеше бистра, обрасла в клек река.
И гъски, и кокошки, и дядо със калпак,
и тънички брезички, и босоног хлапак
минаваха на пръсти край мене в този ден,
във който той ми каза: “Ти забрави за мен!”
Да го забравя? Как? Унасях се за миг,
а после се събуждах от своя собствен вик…
И тъй, с години виках… додето онемях…
Той самотува още. И аз сама старях.
Но мъчи ме понякога копнеж неутолен –
да чуя пак гласа му: „Ти забрави за мен!“
ХХХ
Моят мил е толкова слаб,
че моите сребърни гривни са му широки.
През тънката бяла кожа виждам
как приижда гореща кръвта,
как избухват за кратко
фойервергите на смеха му,
как подскачат врабците на думите,
как приближава желанието
като висока синя вълна…
“Толкова слаб,
никой не би поискал
да те открадне от мен…”,
му казах веднъж на шега,
но изреченото заседна в гърлото ми
подобно бодливо кестенче.
Защото се сетих:
има такава крадла
и тя отмъква тъкмо тези –
слабите и прозрачните,
избелели на сгъвките…
И нейните гривни, проклета да е!,
стават на всички китки.
ХХХ
Не отивай далеч, мили мой, не отивай далеч.
Застуди се и локвите цели са в глеч.
Сутрин духа. Напомням ти – слагай си шала!
Замижала дори пак те виждам в мъглицата бяла –
как пристъпваш несигурно, как се взираш в трамвая,
как стърчи от сакото ти на вестника края…
Не, не бива, не искам да се отдалечаваш.
Ето, пак се закашля, а сняг се задава.
Стой наблизо. Да чувам и насън, в тишината:
полугласно четеш, отгръщаш листата…
Тези ледени пръсти дай да стопля със длани.
Не се дърпай така, кой ни обръща внимание!
Двама възрастни в спречкване на моста в средата.
Не отивай, любими, НЕ ОТТАТЪК реката!
Ако няма как, ако не можеш да го отложиш,
чакай малко, само шлифера да си сложа…
Очакване
Твоят глас – чист и вкусен като маслина сред зъбите.
Твоят глас – плътен, кръгъл: ябълка, брулната с клона.
Твоят глас – нежен въздух, който отвътре ме къпе.
Твоят глас – лято, ваканция, петък следобед…
Аз към каторжник, комуто изтича срокът –
още ден, още час, дишам с последни усилия.
На най-крехкото стъбълце се крепи животът ми:
твоят глас…Твоят глас, който трябва да ме повика.
ХХХ
Сключвам обръч край теб. Ти сега ли разбра?
Не от днес, не от вчера – откога, откога…
Вълчи ями копах, плет издигнах бодлив –
тази стръв ме обсеби…Този лов е красив.
Колко нощи прекарах във кроежи – не знам.
Как мечтаех да дойдеш невхомотен, а сам.
От целувката първа в оня късен април
хвърлям мрежи по теб от невидим акрил,
по следите ти дýша, над дома ти кръжа,
като паяка в ъгъла – във съня ти лежа…
И какво? Уморих се. Отмалях от копнеж.
Дивеч мой, конче с несресана грива – беж!
Че додето те впримчвах със ръце и бедра,
аз попаднах във прангите, ти – на свобода!
И защо ли, кажи ми, едва оня ден
ти ми каза: ”Престани с този обръч край мен!”
XХХ
Да, любов. Да, дори когато си глуха и няма.
Да, дори когато рушиш и олтара, и храма.
Да, когато – болна, остаряла, ревнива –
с кал ме удряш или с камшик от коприва.
Да – и в дни на умора, невяра, несрета.
Да! – ти казвам, дори да крещя “Проклета да си!”
Даже всичко когато гасне, рухва, изтича –
и тогава няма да чуеш НЕ да изричам…
Да, любов. Без глас и без дъх, на края на друма,
Да! – кажù, когато последното ДА ти издумам…
