В същността на съществуването ни е скрита емоцията. Онова силно и тупкащо усещане, което ръководи действията и дните ни, което ни кара да вкусваме живота.
Всяка сутрин се будя с желанието да опиша тази емоция, да я усетя и разбера. Да дам воля и живот на думите и да покажа на света красота, която не е виждал до сега.
Всичко
Ти не си първият когото обичам,
аз не съм първата, която ти обичаш,
усните ни са целували други,
с шепот са обещавали вечности,
ръцете са прегръщали чужди рамене,
намирали сме убежище другаде..
Да, обичали сме и сме губили
и любови, и лунни нощи и
Загуби, остри като ножове,
оставящи невидими белези…
Да, обичали сме и преди,
но никога така както сега,
устните не обещават вечности,
те превръщат всеки миг в такива,
раменете ти не са убежище,
те са олтар,
белезите ти са думите в поемата ми.
Събираш всичките ни нощи
и ги слагаш в краката ми,
полагаш глава в скута ми,
знаеш, че ще пазя съня ти,
ще те събудя в моя,
ще се огледаш в очите ми
и ще разбереш, че аз съм всичко,
което някога ще обичаш.
Свят
Стоя неподвижна,
на малки глътки
поемам красотата на света,
вдишвам усмивки,
издишвам скрити целувки,
изпращам ги по въздух,
дишам…
Представям си зелени поля,
лилави небеса,
докосвам облаци,
давам им форма на любими лица,
дишам свобода,
дишам…
Стоя неподвижна
и държа целия свят в ръка…
А когато ми кажат
света е лош и студен
аз само вдишам
и издишвам
да стопля своята ръка…
Някога
Някога имахме дни
когато бяхме
прекрасно луди,
полудеца, отказващи
да бъдат възрастни,
още с крила и с мечти,
аз с карирана рокля,
ти със слънце в очите,
танцуващи по цели нощи,
герои от черно-бели филми…
Всичко беше наше,
а ти ми казваше, че ще ме обичаш
до обратната страна на луната
и че никога няма да спреш
да стискаш нежност в ръката…
Питаше ме дали не искам
да порастнем,
а аз исках само да постоиш
още малко с мен…
Светът беше наш,
а ние така млади,
не знаехме, че обичта
е целият свят в един сън,
още сме тук,
моля те, не ме събуждай,
не се събуждай…
Вдъхновение
Докато ти оставяш
любов по чаршафите,
аз ти чета сутрешният вестник,
и ти като него си
пълен с общество
и обещания за хубаво време,
наливам ти от кафето,
прибирам зрънце поезия от масата,
бялата ти риза е на закачалка,
би ли ми подал вдъхновението?
Не можеш да си представиш
колко поезия има в
начина, по който
прокарваш четката през косата ми…
Случайно докосвам рамото ти,
би ли ми подал вдъхновението?
Ще препиша следите любов от чаршафа..
Хоризонта се оцветява в червено,
оставяш една роза на прозореца
и си тръгваш облечен с бялата риза
и много от моята поезия в душата…
Моля те, остави вдъхновението до вратата.
МЕД
Мраморът се пропуква
като чуплив съд
и от него потича сладък мед,
събрал в себе си безсъние и спомен,
залива всяка пътека към теб,
дарява изковани от мечти криле…
Искаш да съм роза без бодли…
Искаш да съм звезда без небосклон,
вятър без цел и посока,
дъжд, който вали от земята нагоре,
душа, напуснала своето тяло…
А аз искам да притворя клепачи
и да вкуся от този мед,
да съм душата намерила приют
в теб.
АЗ И ТИ
Вдишвам и издишвам,
а дъхът ми оставя отпечатък
по стъклото и се опитвам да рисувам
далечният ни изгубен блясък…
С пръсти разказвам нощната ни приказка
за любовта и болката слели се в едно…
Ти си моето пречупено място,
аз съм онова странно лице,
което не можа да махнеш от своето сърце…
Аз съм совата, сгушена в тъмнина,
ти си присмехулникът облян в светлина…
Аз съм бурята, а ти утехата…
Чакаш ме да ти мина…
Чакам те да ти мина…
Искам те, но те нямам,
не ме искаш, а аз не си отивам…
Ти си моето пречупено място,
и изворът на неподозирана сила…
Повече от творчеството на Agleya, можете да прочетете тук:
https://www.facebook.com/agleya.poetry/?ref=aymt_homepage_panel
https://www.facebook.com/agleya.poetry.9?fref=ts
