Поезията и аз – динамично и игриво, танцуват сюжети за любов, чувства, тъга, болка, плач, самота. Поезията и аз, дали не е скромност на душата, но богата.Ще оставя празни точки за читателите… нека те да са следващите писатели…
Разлистени кадри…
на персонажи за персони,
в рамки от листи… корици
за луксозни бюлетини, всичко
това в окован преход… Нима,
това е величие или недостатък…?
Сякаш твоите или моите очи говорят
и за удобство в опаковки декорираме
същността си… Лъжа е, не е за нас,
думите приглушени от разминаващи се
хороводи и някъде там танцуват марионетки за
празник, на улица далечна. Кукловод и сам е
след танц, и в ръка той държи последния конец…
на земята изхвърлен, за игра на децата се превърна.
***
Да се погрижи
съдбата…
с нейните дрехи
да ме облече…
не ще вятъра
да пронизва
през душата…
чувам неговия вик,
а листата се разтичаха…
играят своя танц…
навсякъде, из улички
и малки площади…
така рисува есента
оранжеви цветове,
преди да се разлеят
от дъжда… преспива
тази идилия… да разберем
себе си… но защо ли…
***
И аз не искам да питам…
Нахално ще бъде… може би…
и втурвам се под този подслон…
отново да се скрия от дъжда…
а хората не ги е страх с чадър
в едната ръка… но хладния вятър
поклаща клоните на съдбата…
а дали ще се счупи някой клон, за да
види света другата гримаса на съдбата…
ех, тази съдба… защо нея…
но нека да не спирам да вървя…
и така стъпките по паважа…
чуват се от други, минаващи
лица… наведени лица или усмивки,
бяха смесени емоции, като символиката
на щастието и тъгата в театъра… други го
наричат сълза и смях, но може би
сълзи от щастие или смях, за да проглуша
гласа си… в мълчание разминавам се
с различните лица… и продължавам да
вървя… къде и защо?
Погледнах към прозореца
преди да каже слънцето
„лека нощ”, една гола
душа… красива, приела
себе си, различна от другата
голота… на еротиката…
***
Тук света е различен, но се разбира
със слепи очи, кое е ценно – душата
или самото тяло като еротика на други
витрини… желания и копнежи…
задоволени приключения…
без срам, докато нощта е в нейната си
сила да преспива деня… но Луната
тя не спи нощес… гледа всичко,
от високо… всичко… а ние…
от ниско, но сме на високо,
грешка…
***
И отмина тази гледка
към прозореца…
сведох глава и продължих…
А дали това желание имаше
живец в нейната душа…
не усетих, но тя със сигурност…
сълза може би в съзнанието
й капна…
***
Луната не спи нощес…
Тя продължава да вижда от високо…
Дори непрестанната тишина
на отминаващите нощи, Луната
не помръдва, а заспива без никой
да забележи, на кому му е потрябвало
да я погледне, та нали тук всичко е светло,
нареждат се жълтите светещи прозорци,
като подредба на шах, редувани с черни
пространства – там е любопитното,
за което „досадната” тишина вкопчила
съня на непознати съдби… спят своя сън…
в едно друго измерение, различно, пречупено,
но за секунди отшумява… неусетно докато
спиш, съня вече не е в съзнанието… но
паметта играе своята роля – да помни, забравя,
понякога може и да забрави всичко… от детските години
до този миг… а след него… с надеждата да започнем
новото начало… Любопитно ще бъде кое е това
начало за кого и защо… Нали това е смисъла….
Ново начало с кратки фрагменти… Като забележителност
на исторически подвиг на човешката комедия…
да изиграе отначало този спектакъл… Светлините
на залата не са така силни, както небето през деня, а
слънцето игриво дирижира с лъчи дневните панорами…
***
(I)
Притихнали морета…
Ти, със светлина прегърна
първия плач на дете, остана
при мен, сред вълни и бури
да прогонят онзи реквием,
който убива съществуването –
една човешка душа и Ти…
Ода за реквием и танци
разказваш… Ти остана
сама, гласа ти тих, очи
на дете, усмивка на луна,
лекуваш мрака със светлина,
болката с целувка…
Ти и една човешка душа,
остани, моля те… Колко лета
и зиме, редуват се, в цикъл
затворени очи говорят…
(II)
Зная защо е воля да бъде.
Няма да поканя съдбата…
В шепи кал и сълзи… разхвърлям
със затворени очи семената
на мълчание, зная защо е воля да бъде…
Ти погледна зад теб
света с мир, когато аз си
тръгнах, за да видя теб…
Когато съдбата подари цветя
на стъклени хора…
***
Ти, озари със светлина
първите капки детски
сълзи, изплакали за душите…
Ти, в длани стискаш силно
кал и вода… живот сътвори с толкова
отронени рани прободни…
Ти, озари със светлина
първата нощ, деня не зная
дали ще посрещна…
тук съм… да прочета
тихи гласове… с плач мълчат
тихите морета, пробиват земята,
в грохот сковава тази зима…
да бъде посято семе…
Остана последната
троха пръст и капка сълза –
да бъде земя за всички ни, вода
за живот, живот за всички ни…
достатъчно ми е това, което
душата раздава, не зная дали
деня ще посрещна утре…
***
Ще постоя във
време, в което
сезоните не се
сливат когато
се разминават,
а ще остана да
погледна
само едно
лице…
***
– Почакай… Мълчанието ли са думите ти?
– Не! Времето не е това, което искаме, за да бъдем ние… А различно остава след нас… Не чувам никакво мълчание на думи…
Мълчи душата ми, а шуми единствено морето в този миг… Тръгвам си… сама, за да посрещна различните залези… Но не и да чуя мълчанието на думите… Не искам да кажа сбогом, защото това не е край, а друга среща…
