И никой няма да се върне
И никой няма да се върне. Никой. Никой.
Крилати риби блъскат сребърни тела в гърдите ми,
колибритата пият тръпна болка от сърцето ми,
носталгичните мъгли струят от вените ми.
С вечния сумрак издигам стария ни дом и влизам.
Oставям портите отворени за меланхолични ветрове и бури.
Оттатък старата ограда, с плисък на море, заглъхва детски глъч,
а игуаните ме водят между сенките на спомените.
Вървя между безмълвни ъгли и пропукани стени,
по коридорите е тихо, като в предверието на рая.
Във вътрешния двор, под арките
баща ми пие ром и вечерта се спуска със дима на пурата му.
Под старите легла е скрита древна самота и чака.
В кухнята, приседнала до ледената печка,
майка ми плете любов със преждата на миналото,
а залеза с приспивна песен клати стола й.
Протягам длани – сто дихания, пропити с тази скръбна светлина,
че никой няма да се върне, никога,
от пръстите ми, вкопчени във земните недра растат хибискуси –
ръцете ми не искат да забравят. Ръцете ми не знаят как да кажат сбогом.
А никой няма да се върне.
Никой.
Никой.
Жертопринoшение
Да отричаш онова страдание в себе си…
Да отричаш до тъга,
да отричаш до милостиня,
да отричаш до усмивката на идиот.
Да отричаш себе си…
Да не признаваш любов.
Да не признаваш омерзение.
Да криеш себе си,
да криеш другите
зад несподеленото си Аз…
Още колко измама, Господи,
трябва да принеса в жертвоприношение,
преди да отвориш вратичката
на птичата ми клетка?
Ако утре
„Ако знаеш, че утре слънцето ще пламне
и ще погълне целия свят, ще прекараш ли
времето от сега до утре в хвалебствия на
Сътворението или ще проклинаш Бог
до последния си дъх?“
Чарлз Фрейзър
Ще го проклинам.
Задавена от жаждата за бъднина,
ще изкашлям с туберкулозен спазъм
сътворението.
И не за него ще тъгувам.
Ще тъгувам за библиотеките
в Александрия,
в абатството Сейт Гал
и Ватикана.
Ще оплача Колизеума
и Метрополитън,
и всеки малък театър,
с протъркани от блянове кресла.
Ще съм безутешна
за китарата на Джими Хендрикс,
за гласа на Армстронг
и за Едвард Григ.
Неутешимо ще ридая
за стихове, за допир и за устрем.
За човещина, за милосърдие
и прошка.
И още – ще жалея
за онези стари църкви,
разпръснати като самуни хляб
из гладните следи на търсещите.
И ще ме боли до смърт
за празните обятия Христови,
за неизповяданите грешници
и буренясалите райски порти.
Не сътворението,
а сътворените ще възхвалявам.
И ще проклинам всеки неуместен
и предсрочен свършек.