Пламен Пенев завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” през 1996 г. Защитена дисертация през 2008 г. Членство в Сдружението на българските писатели (от 2003), в Съюза на учените в България (от 2010). Книги: „Императорът и северният вятър” (1999), „Дните през 2000 година” (2002), на симф. поема „Преносима памет” (2007), на цикъл поеми „Нови новозаветни записки” (2014), съдържащ – „Дневник от другия ден”, „Робството на мъртвите”, „Древен старец”, „Любови морета…”, „Ориентири”, „Критическа хроника…” (2014), монографията „Два тома за Иван Цанев” 1-2 том (2015), „Записки. Литературно-исторически етюди” (2016), поетическият сборник „Последни други брегове” (2015).
На Ивайло Иванов
/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето море и космос неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци когато в планината гледат
на друго време и места пребъдваме дорде живеем
с очите и душата морски бриз вода приливният вятър
неземният нестихващ разговор
загледани словата ни в зелените изящни сънувани отсрещни възвишения
и тази свята вярност която няма да забравим все повтарят
В привършени години преминаваме
отвъд големите екрани
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени пресичаме
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества до Бог всичките му ангели
нашите крепители и богове
преди и след кървящите ни участи поля спокойни и безвременни –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи на предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност
/30 май – 2 юни 2017/
Една неспирна дишаща душа
смирена строфа
мелодия
някаква мечта
по своя младост
Тъпчем в парковете сухите листа
при тези бродещи прихълмия
редим слова
стените на душа
няма никога да ни напусне
там когато идва нашта вярност
ранила утринна зора
всесветли земни хоризонти
видени неизречени
от земен стих и проза
една мечта
която никога не свършва
от странни перспективи
въздигната изпъстрена
подобно този стих
без край
през шумове посети знаци
надвесен в тишината на душата
които никога не свършват
ранила светла утринна зора
/ХІІІ. Пейзажи Из една страна
Завръщане/
Да гледаш как минава слънцето в лета сезони
написани следобедни прибрежия
когато още сме
и всичко е намирано
сребърни ята
в короните и времето
онази тънка ивица на живото
пристъпващо
и тихо
сред силни ветрове
безплътни недолюбени
които носят премълчават –
нищо повече
без да пожелаем имаме
и то да се повтори
свое вярно неизменно
Винаги ще правим все неща които ни харесват
само тях разбираме
и нас ни имат
пожелават
...
И срещаме
владения лица
неща които ще живеем
познават ни
и ние тях завинаги
все там
преди и после повтаряме и знаем
Не си отивай кротко през тъмата
тихо нищо
никой
не забравил
Небе като онези
митични планински възвишения
плетат душата
най-гордата голяма
изправена сънувана
И там зелени водопади
земята
докосва после и пристига
в планина
изписана от трепетни смирения
гранитни плахи хълмове
простори
странстващи пространства
спътници през себе си
очи прилегнали в единствени поля
равнина
небесна божия всеземна нива
Моя болна есен песен ти ще донесеш смъртта
с бели унесни крила
сънувана понесена
рисуват пеем и повтаряме
горда вечна песента
преминала
която идва
прегръща нашето пристигане
горда вечна песента
без никакво значение
/тъга тъга залива/
сред стъклени дебилни погледи
приятелства
всесмъртни и погубени
/никога не ги е имало/
/топла нежна е смъртта
разбира единствена дописва/
до някакви
все тези бесни
цинични осмъртяващи стада
светът и ти подобно изящна бледа е луната –
и гаснещ всеки ум
разплетени отплуващите сетива
последно стоплени от тънки скъсани кончета
паяжинни нишки
мисли
провидения
хладните сърца
забравяща мъглата
горяща
ледена тъга
стъклената няма пелена
и своя поглед
бледата над там луна –
кой да разбере и понесе
взривените сърца
вселенни толкова самотни
верни
неизказани
Запомнят когато ни живеят
и забравят
обходени пътеки
цветни светли улици
алеи там в сънувани отдавна лозовите редове
листа помилвани от меката ръка
на спомена
подобно невидими обични ветрове
в мъгла и някакво бленувано все идващо
омайно минало
сред градовете
облаци и мигове пресичаме фасади
и нас ни няма –
После след това
навярно в списъци
с най-живи всички сме и цели
които те докосваме
и верни в нея птици облачни ята
неговата твоя
обична вярна бяла болна песен
когато там ни чака идва светла утринта
На И.
Обич /Из една страна/
Рицарю мой бранник вечен верен на вярата
тъй отдавна се знаем
животи бранни поля
хоризонти ни следват узнават
и ние на тях незнайно кога
вречени браним рубежи
предели божии светли прихълмия
там които ни викат познават
Онази светла ръка подобно небе благославя
ангелски твои крила
словата ни следват
верни на тънкия път
небесни приживе
снежни свети високи
планински подхълмия
с кръста там онова покълнало живо видение
в небето с изящните залези
светъл в унес неспирният разговор –
Бавното време на кървави глътки
каменни залези
в коя далнина ни остави
от лепнещ мрак
гъста тъга лесове
с горестна мъка
стаени
забравени
и само очите ни светещи там
повити въглени
светли креещи свещи
от не победена вяра направени –
Невидимо перо духът поетът
невидими криле
незримо вечно провидение
по пътища стъгди
пъстри бляскави фасади
до пепелните краища
И правиш винаги неща които все не знаеш
не узнати не познават
така е казано така е станало
от вечните всебъдни книги странни страници
И тъй ще бъдем
додето тихата мъгла
в сребристи литнали прихълмия
приеме морни наште верни сребърни сърца
там под стихове смирени
неръкотворни верни хълмове до залези
в свещената висока планина с кръста
дълбока нейната душа
И там – оная омайна среща на очите
мила моя знаеш
обични гълъбни крила
мелодии незрими
нежни и високи
/Разговор/
(Брашов, 15-21 ХІІ. 2016, І. 2017)
Там до дървета днешни и минали
навярно живели разказваме
далечни сърца ветрове
и никой не ще ни посрещне познае
толкоз далечен и друг е нашият дом
в изящни горди сенки дървета облечен
помни изрича онези светли места
високи треви градове –
Бледнееща памет сърцето
Подобно отминал далечен
прокъсани нишки са дните
какво те задържа
Но изтърпете крепостни стени
пустинни викащите ветрове
не стъпвай и не се привеждай
От други родни краища
в нашето завинаги ще идваме
не е това което мисли че ни има
И каменни знаци на времето
пишеш с огън всевечни слова
стъпваш сам поемаш
когато святата вечност те иска
намята пурпурен плащ на сляпата твоя сянка
повежда душата в живяна забрава
нишки сребърни сънища
Безвестни тунели мечтаем
обичаме
там е нощта
После вкопан в сърцето на тази съдба
зимата клисава
която
краят не идва
дълбоки пасажи нас ни дописват
там в самотни незнайни
високите улици
улеи незнаещи края
на цялото пепелно трепетно връщане
Пресветла е чашата смъртно горчива
тя ни харесва не ще я подминем
в здрачни сънища ние вече все там
ти аз и всички светли други
а после онези небеса
които ни прегръщат и повиват
Родина/Из една страна/
Недоживени недолюбени видения
в най-верните отминали животи
сънища докоснати
винаги се връщат
и ние в тях оставаме
създадени –
владения земи нашепват ни огнищата
с които идваме да не забравяме
изписани горящи пепелни години
когато верни светите бездомия
пресичаме
хоризонтите на утрини които благославят –
И само дъждът над мен
небето сини
прозрачни
знаци сияния
(5 І. 2017)
На И.
/ОБИЧ/
В тихи сънни следобеди вечери
без време и форми
снегът вали над теб и мен
и толкова в едно
когато сме далечни
През облачни бели ята
после до нас вечният дух
безсребърен тих
никой не го разпозна
И всички картини креещи свещи
не и привидни
само провиждани
в ничие време измислено
които съзираш
ти сам ще редиш
сънуваш и пишеш
– ...
Несметни напразни движения
пусти нощи и дни
с години плеяди посели
тъжния здрач
реката с голямото ничие
В призрачен глад
умират
идват
остават
душите ни
И само нашето обичане
обширни видения –
ти и аз
когато
една душа единствена –
сред снежни хълмове на планина изящна в унес –
под зримия невидим креп
мълвящ
и вечен
/Обич/
Думи протяжно дълго живени
сенки невидими узнати траектории
ден във ден слова без земна твърд и корен
Цветя които няма да съзреш
изписал си забравил кого живееш и припомняш
когато никога не ще разкажеш
Само думи в бледен ум сън след сън рисувани сказания
без плът уханен в унес спомен
облачен замислен цвят
докоснато целуващо сънувана жена
почти прегърнато видение
което си изрекъл и помолил
/Посвещениe/
На И.
/Ориентири/
С реещи небета сфери на сърцето
в невидими ковачници доспехи сътворени
по дълъг път дълбоки времена поселен
без възраст край вечни ветрове повикан с дълг и по рождение
неспирен разговор през хора и животи градове
с листа разлистени корони
в най-живите и твои небеса разтворен –
Само ти се струва че има гласове които пеят и будуват
Дори не ще пресрещнеш привидния нестихващ облак
с образ или стих и техните подобия на сънни сенки
подобно никога не литвали души на птици –
Защо го пишеш и то те вика
до толкова несвестни и налудни
не е това в миражната разблудност
оназ провиждана сънувана луна
изчистена до съвършеност
Били ли сме или ще бъдем миражните поля
най-истинското бъдно
нанизи по сипкавия край
в дебрите на нечия страна
душа планета
из тънки светещи пътеки
по-леки от утринна люляна светлина
сенките пробудени
пеещите птици и дървета
В сънуващи рисувани драперии
са всички облачни илюзии и сплитат
невидимите същности лица
после тихо още повече ни викат
в прегърната привидна тази бяла светлина
изрекла и препълнила навярно
оттам душата всемислещият дъх живота
в единствена последна тази жива първа утрин –
И нека да преглътнем цялата боязън
когато нас ни има неспирно и безследно
през хиляди планети и звезди
стотици домове животи
с дебнещата песен
от нашето завръщане –
От стая в стая
влизаме минаваме не тръгваме
/не е потребно/
мечта тъй лека красива и далечна съзерцаваме
четем зелените разлистени корони
и птичи стихове отсрещни
до леки тихите фасади
пеещи сънувани миражи
изгреви и залези
пладнето и нощи вечери
загледани през себе си
живеем повече отколкото помисляме
После из втората половина
на всичките безплодни жарки дни
Очите кладенци напразни
В пролетите южни толкова беди
Безчет неспирни дебнещи предателства
/Тъга разхожда и залива/
Всебесни стъклени дебилни умове
намислили да бъдат всичко
И само ти до мен обична
възвишени картини провидени поезии
милващи светли овали
високото видение на тази свята вярност
все тъй вървиш
изящно лека
коси смолисти водопади
с ветрове
родни божества
и обичи понесена
в стихове мелодии
божии вълни облечена
/Вселени и души/
...
Из „Обич” /Симфонична поема/, пред печат
Тази публикация беше възможна с любезното съдействие на Димана Иванова