„Лирическата героиня на Людмила Калоянова обича превъплъщенията – от нежното и ефирно любовно чувство до изпепеляващата страст, от яростта, гнева и безкомпромисното отхвърляне до смирението и всеопрощението. Може би затова тя е нарекла книгата си Anadromous, за да ни отправи към символиката на този вид риби, които живеят главно в морето, „но винаги се връщат в сладки води, за да се оплодят и намерят смъртта си по горното течение на планинските реки“. Подводният свят на рибите символизира мълчанието, безмълвието на съзерцанието, но и волността и мъдростта на Свободата. Героинята на Людмила Калоянова знае, че е невъзможно физическо завръщане към аркадията на блажените спомени, към безумната яркост и огнената страст на изтлелите чувства, към времето на благородството, рицарството, доблестта и достойнството на миналите времена, заменени от днешния лай на безнравствените и алчните глутници на социалния и индивидуалния разпад. Но съзнанието й жадува да се изтръгне от сковаващите рамки на всекидневното и битийното, да се потопи във възвишените глъбини на духовното освобождение, надмогнало страх и предразсъдъци:
Да бъдеш никой –
без страх и предразсъдъци
да стигнеш съвършенството
на свободата!
Никога не съм била така свободна
както когато осъзнах,
че съм никой.
Без съмнение стихосбирката на Людмила Калоянова Anadromous ще се открои на фона на десетки и десетки книги, в които отсъства най-главното – вдъхновение, дуенде и органичен талант.“
Иван Гранитски
Из поетичната книга на Людмила Калоянова “Anadromous“, Издатетелство “Захари Стоянов“, 2017г.
НЮЙОРКСКА ПОЕМА
Виждам те през очите
на детето ни, пием кафе
на един покрив в Хелс Китчън…
помня светлината на гаснещ
фенер и закъсняло небе,
синя рамка на прозорец
в Гринидж Вилидж,
където вечеряме в здрача,
моста Уилямсбърг,
изписан с графити,
по който вървяхме
хванати за ръце
на път за Бруклин;
Ийст Ривър и сивите гълъби
в парка Карл Шурц,
танцуващи степ покрай пейките,
жълтите нарциси под дърветата,
които всеки път ми напомнят
за мама (поднася ми букет нарциси
в родилния дом и оттогава
все ме изпраща в Америка);
мощната снага на града
приютила милиони преди нас,
с които се чувствам завинаги свързана,
кълбата от пара над покриви от асфалт,
мириса на море и печени кестени,
чувството за
сила,
свобода,
принадлежност;
вятъра, впрегнат в гърдите,
сирените на корабите,
порещи реката Хъдсън
между Бетъри Парк и Ню Джърси…
помня фериботите на Стейтън Айланд,
островчето Елис, където за
първи път стъпва вуйчо Теодор,
оттам тръгва имигрантската му
одисея (Уест Ориндж бяха думите,
които чувах всеки път когато
лелите ми се събираха да пият кафе –
Уест Орáнж както го произнасяха
с гордост и неизменно през сълзи;
сега в Upper East Side живее
дъщеря ми)…
помня пътеките на Сентрал Парк,
цъфтящи дървета,
замръзнали
във времето,
звука на саксофона в
платната на корабчета-играчки,
файтоните на Кълъмбъс Съркъл,
където обикаляхме с шепи
надежда…
Виждам те през погледа на
детето ни, спрели сме някъде
на Канал Стрийт.
Там, в един несъществуващ
вече ресторант, започна
нашето пътуване…
КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ
Кога ще ги стигнем американците?
Нито са по-умни от нас,
нито са по-красиви.
По-набожни са,
по-богобоязливи.
Никак не са завистливи.
Не са толкова талантливи,
но затова пък са щедри,
дори към съдбата –
и нея приемат с разбиране
и толерантност,
а понякога
(задължително с усмивка)
й показват
среден пръст.
Уважават човека,
дори най-малкия,
най-смешния;
не се взимат на сериозно –
знаят, че всяко нещо
има край, но въпреки това
си заслужава
усилието.
Обичат промяната –
къщите им са от дърво
и нямат огради. Сменят ги,
не са приковани
към тях.
По-малко ли ги боли –
когато наводненията
залеят домовете им,
когато конфискуват
имотите им
(за които между другото
се трудят от
сутрин до вечер),
когато загубят
осигуровките си,
когато ги уволнят
(повечето работят
две или три работи
за да свържат двата края).
Не ги ли боли?
Не, просто са широко скроени…
приемат другия
(какъвто и да е той)
приемат света
(какъвто и да е той)
с доброжелателство и закачка –
не са дребнави,
но знаят цената си.
Освободени са…
(не от някой друг –
от собствените си
предразсъдъци).
Остаряват с достойнство и
поздравяват с усмивка.
По-малко ли ги боли?
The land of the free…
Кога ще ги стигнем американците ли?
Скоро – когато станем добри.
ANADROMOUS
Ако бях риба,
щях да съм сьомга,
родена в Аляска –
дива,
оранжева,
с младо гъвкаво тяло.
Моят дом щяха да бъдат
океанските дълбини,
не сладководните лагуни.
Ако бях дива сьомга,
щях да се храня със свобода
и по цял ден да размахвам
опашка.
Но настъпеше ли часът,
щях да преплувам морета,
да пресуша океани,
и пак да намеря
пътя назад
към онази река,
която ме е родила.
