Деница Стефанова е на 40 години, родена на 23.11.1976 г София. По професия е художник и дизайнер. Завършва НХА през 2001 г. 10 години работи като преподавател по изобразително изкуство в СОУ. Участвала в изложби в страната и в чужбина. С поезия се занимава от дете. Обича да чете поезията в оригинал, а нейн препочитан преводач на стихове е Валери Петров. Участва в сборници с поезия. Пише разкази и повести. Най важното за нея е да се забавлява и да търси предизвикателства. Обича да тренира и да пътува.
БЕДНОТО ДЕТЕ!
Днес написах последното си стихотворение,
а утре имам рожден ден.
Усетих как детските ми пелени се сгънаха
и огледалото побеля.
Ще сложа голямата зелена рокля, с която ме
погребаха.
Изглежда реално, когато те наблюдават през
обектива.
Ставам, прегъвам тънкото тяло на две
и потъвам
В разкошния розов диван.
Ядец!
Знам си.
Казах ли ви, че утре всички, които познавам
имат рожден ден…
Че съм подготвила ужасни розови свещички
голяма и много грозна торта…
И искам много егоистично да забравя и да отида
до кръчмата…
Там ще видя девет оглупели бременни жени.
Всяка ще изпитва нежност към мен.
Бедното дете!
Ядец!
Знам си!
ДВИЖЕНИЕ НА ПЯСЪК
Аз не мога да избирам живота си, Пиер
Как да бъда малка в тъмнината…
Много гласове прииждат
някои от тях се смеят
и от дъха им пясъкът се движи
Ти разбираш ли, единствен, мил Пиер
че всяка кула е пясъчен часовник
а на някой времето му бързо свършва
няма място и за дишане…
Няма време за намиране на всички изгубени неща
когато се завъртат световете…
Докато отворим очи
и вече хвърлят пръст върху ковчега…
Нямам време да се влюбя в теб, Пиер
Мога да докосна с пулса си огромния живот
Той за малко може да ме има
за да ми покаже Огледалото.
Там са всички мои двойници
тези, за които съм се раждала
тези, за които съм умирала…
и тези, за които съм живяла…
Отваряме очи, за да погледнем един-единствен миг
когато правят снимки…
Но кое е по тъжното, Пиер…
Завити във пердетата децата ми
се криеха от мен…
Били различни…
Нищо, аз играя играта им…
Това, което виждате, не съм родила аз…
Аз само исках… да пътувам
Аз вярвах, че съм малка бяла пеперуда
със седефени очи
а съм била чудовище…
Сега вярваш ли ми, че те обичам, Пиер…
с очи
някъде сред сенките на хора
Но ти дори не ме познаваш, Пиер…
За теб съм като всички нови вестници
Които няма да четеш,
защото новините са от утре…
знаеш ли, че може би не съм била родена,
когато си отхвърлил всичко, което мога да разкажа…
Погледнал си разхвърляната стая
тунелите с противно обаяние
и стърготините от дунапрен,
останките от хвърлени палячовци….
А всичко можеше да бъде тъжно,
ужасно тъжно…
да мога да те хвана за ръка
и ти да бъдеш моя стар Пиер
а аз- излишната ти младост…
Но гледахме различни филми…
А аз обичам живота си, Пиер!
Само миг преди да тръгна
се сбогувах…с миналото
направих аборт за няколко секунди
дори не помня къде изхвърлих истината…
И махаха огромните тополи…
Аз разказвах сред опушените стаи
за очите на продадените ангели
от които са скроили тишината.
Дочух за бели, размахани криле…
създадени за приземяване
Аз мога да разкажа за всичко
дори за тези, които не съм видяла
а съм почувствала, че дишат…
Обичам да разказвам толкова неща
когато не обичам никого…
Единствено не мога да разкажа
как обичам птиците, Пиер…
Обичам ги по някакъв…друг
начин
Сега протягам към двойниците си
крака, ръце,
каквото имам, за да забележат, че съм жива…
не ме намразвай, без да си ме виждал, Пиер…
Страстта ми е огромен счупен нокът
с който съм драла, върху всичко, което съм обичала.
Боли, защото мълчаливо се приземявам
върху кръвта си…
Усещам тихо да изчезва любовта.
Научавам от мълчанието всичко,
за което мога да говоря…
Днес разбрах-
отново предлагат „Надежда” по сергиите
но зная, че продават хвърлен камък…
за утрешните вестници…
така е между влюбени…
ИСКАМ ДА РАЗКАЖА…
Искам да разкажа защо няма смисъл да се събуждам.
Така щях да започна деня без досадните истини.
Нямаше да гледам очи втренчени в мен
за поздрав безумно стиснали света в себе си…
Нямаше да има мъж, който да разпалва суетата ми,
защото се смее по особен начин и една секунда
е достатъчна да се влюби в друга…
Нямаше да мога да измислям причина
да пиша за тъгата си…
и дали щях да съществувам, ако не се събудя…
Няма смисъл да разказвам за прегорели дни
в които сладкишите не стават.
Исках да разкажа защо трябва да се раждам
всяка сутрин за да живея.
Да се оплитам в плацентата на чаршафите
и да хвърлям
ръцете си в протегнатите ръкави…
Мисля всъщност за едно тяло, което топля през нощта,
а всяка сутрин лъхва студената реалност.
Животът е недостатъчен.
Разказвам кратко за света, в който не искам да живея.
И чакам нощта.
Да се усмихне кротко над преждата си,
опънала огромните си сателити
над невзрачни къщички…
страхувам се
от унижението да оставя тялото си под земята един ден
да се разлага.
Без да мога да гарантирам, че талантът да бягам
от истината всъщност е душа…
Исках да разкажа, че днес ще родя още един ден.
И когато излезе кървав и разплакан,
ще мога ли да го разсмея, преди да падне нощта…
