Това, когато се усмихна над особата ми, се чувствам винаги пиян, винаги ми е чаровна и не ми е чужда.
Сцената на една мрачна нежност
141 Безсмъртни случаи,
които трябва да запишеш в дневника.
Думите, които на една мелодия ще изпееш,
когато книгата ще бъде мъртва и хората ще знаят всичко.
Той беше ключа за всички затворени врати
и ненуждата да ги отключва го превърна в мрачна нежност.
Пътешественика облечен в карирана риза,
дупчи своя билет за времето, когато се измъкваше тайно от нечия искренност.
Хубавите му канелени дами се снимаха заедно с прокълнатата лъжа,
сцената продължи най-малко две секунди между истината и болката,
която пише всяка вечер с чаша вино в грубоватите му ръце.
Тихо е,
пали цигара,
тъмно е,
последен дъх си поема
и случаите умряха пред студените му очи.
***
Не помня всичките си лудости
мълчания..
не искам да кажа нищо
тъмно е
проклето
не
не съм се виждал
със самотата лично
но тя само бълбука думи
в чашата с бира
не мога да ѝ говоря
това не ти е фантастичен филм
със себе си да правя – здрасти
да изкривявам в обикновено тяло
в облекло
не само аз съм виновен
Не помня всичките си самотни дни
когато беше ден
спях
когато бе нощ – не знам
сякаш нищо не правех
или правех нещо велико
докато всеки през деня беше клоунът
когато аз нямах нерви да се срещам
със спомените
кога бях до теб
кога без теб ми е по-добре
и в тази игра на шах
всички са самотници
без да си разказвал
истории
в това разглезено време
никой не е толкова добър
със себе си.
***
говореше
мислеше
идваше
от стените
на мъничките
растения
но не ги поливаше
не ги отглеждаше
не ги обичаше
от съмнения
като погребаните
плочи – тела
***
Преди да ми говорите,
преди да ми чувствате
и преди показвате
нечие изкуство
нечие – превъзбудено
бунтарно същество
като в повечето – време
ще иска
ще стиска
ще ослепее
ще онемее
и ще търпи
после
после
после
никой не знае
преди да посочиш някой
и трябва да го познавам
ще се трудиш
трудиш
и мамиш – мамиш
за неговите часовници
по кое време спират
да те огледат с поглед
да те обвинят
че не ставаш
после боклуците стават
ярки – като взрив от гняв
дори буквалните бурни
летящи
падащи – есенни листа
нямат право на съдба
когато преди да се замислиш
настъпваш
и слушаш мелодията
на собствения ми гроб
Пук
пук
Пук
поща
всяко писмо – в пламъци
текат им думите
вдишвайки за последно
всички тази ухания
предават разгневени цинизми
и аз не мога да се разклоня
и ти недей – мечтай
твърде късно през ноември
листата падат от боята
тичай любов – аз не те искам
аз нямам мира
нито пазар в изветрелите черти
Добър вечер…
Добър вечер, болка,
прибираш се уморена,
събличаш мокрите си дрехи,
кръстосала крака на стола
и тихо влизаш под кожата.
И отново ли ще ме любиш?
И пак ли ще ме нараниш?
Или просто ще си мълчиш?
***
свети временно
прикована
свещ
когато и да угаснеш
не взимай
светлината за себе си
само
когато си мислиш,
че си бездарен
не угасвай
движи се любов
тичай с бясна скорост
преди това
да си наясно с мене
не можеш да летиш,
когато ти скимне
и не нарушавай
моето малко щастие
И като постоя повечето време
сам – не ми се сърдете
но вулканът ще избухне,
когато това нещо изкара своето…..
бидейки засрамени
или обидени
или просто убийци
без заседнали мисли
в сухата уста
и ще ви кажа: дотук – аз прерязах
своето участие…
…а защо от докосване
всичко бълбука…
не угасвай