Тони Теллалов е роден на 08.10.1970 г. в гр. Шумен. До 28-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическа гимназия “Н. Лобачевски” (сега МГ “Атанас Радев”). Завършва социална педагогика в Шуменския университет “Еп. Константин Преславски”. Доктор по социална педагогика (2012). Понастоящем живее в Шумен. Автор е на стихосбирките: “Махмурлуци” (1996), “Нощем срутени гари” (2002), “Тук, през девет планини” (2002), “Пролетно чистене” (2006), “Аритмия във три октави” (2013) и “Междинни гари” (2014). Носител е на литературни награди за поезия и проза.
НА НЯКАКВА МЕЖДИННА ГАРА
по скътаните лудници в очите ти
по пустите им притъмнели паркове
разбирам колко си сама и беззащитна
ръкавът ти съдран и мръсен
е твойто бяло знаме всъщност
страдание си и надежда
но тръгвам за да хвана влака
а ти опитай пак и пак
предавай се при всеки ешелон
едва ли в някой позамръзнал ден
ще слезе пътник без билет и срок
и парковете ще познаеш във очите му
но знаеш ли?
перон!
АРИТМИЯ ВЪВ ТРИ ОКТАВИ
Павирани са улиците на сърцето ми
и техните наклони застрашават
всяко детско равновесие
липите им със кестени редуват
пролетното вайкане на котките
когато слънцето се плисне ниско
кварталът пренаселва се с почерпени
родители и други осторожни демони
молещи за свобода и форма
тогава карам колело до късно
гледам гаснат домове и кръстове
така приятно е в средата
в павираният миокарден център
където с мрака се разгръщаме
и свирим дълго и нахално
„Аритмия във три октави”.
ДАЙ МИ САМО ПЕТ МИНУТИ
ще ти бъда слънце
ще ти бъда залез
ножът ти ще бъда
с който режеш хляба
ще ти бъда масата леглото
и ръцете на които
опираш глава
ще ти бъда махмурлука
и животното в дома
ще ти бъда лист хартия
и бисквитката до чая
дай ми само пет минути
пет картини ще ти нарисувам
всяка като изстрел
пет прекрасни храма
ще издигам цял живот
дай ми само пет минути
и пространство сред цветята
в парещите вулканични хълмове
все надолу ще се спускам
все надолу и надолу
със сърце и с пръсти
с устни с цяло тяло
ще проникна
ще разбуня всяка клетка
всеки нерв и всяка фибра
всеки позабравен нокът
дай ми само пет минути
и когато свърша
ще съм те едва докоснал
ЕКИП
те са там от двадесет години
от кръчмата прегърнати с отворени врати
всеки ден им е финален
всяко питие последно
всеки фас – единствен
хоризонтът им внезапно чезнещ
спира най-далече в утре
съдбите им отдавна споделени
вплетени във общо доживяване
жадуват нова лакардия
когато мине Хубавата Мара
по-топла от квартална улица
бедрата и люлеят общия им поглед
като пеленаче сред зелена нива
тогава ирисът на празните очи
добива цвят гори в пейзажи
свистят желания и птици
така оказва се са още живи
тези стари пиянки на квартала
и творят усилено в екип
ВСЕКИ НЯКАК Е УСТРОЕН
баща му, който ги пребивал,
него, живата му още майка
и невзрачния му брат,
всяка пиянска вечер
в мръсната им къща,
със ритници и каквото
твърдо се намери,
за да носи чупеща,
свистяща болка,
остарял мръсникът.
най-накрая спрял да може
да го рита и да ходи,
хапвал с лигавник,
треперел и пикаел
във торба.
ето, всяка вечер го извежда,
този стар прогнил садист,
във кварталната градинка,
под напечените кестени,
спира тясната количка
до коляното на мила,
топчеста старица,
и дискретно се отдръпва,
да не пречи,
влюбените да говорят,
за прекрасното си минало,
с дъх на люляк и бисквити,
безвъзвратно отлетяло,
като ято истерични
прилепи.
това го виждам всяка вечер
от прозорецът ми взрян
във парка с топли кестени,
сипвам първото си питие
впервам поглед в телевизора
и не чувствам нищо.
