ИЗКУСТВО
Хартис, моето леко момиче…
Аз разглеждам албум за модерно изкуство
В ранната сутрин събуден от теб…
Развален от шума на тази твоя коса.
Изпреварен от всички новини по света…
Хартис, моето леко момиче,
Там те няма изобщо. Къде ли си ти?
Но аз си представям света, както е бил…
Увиснали сами в пространството
и твърде различни.
Ти от бял мрамор,
а аз от жалка привидност…
Там ни няма, нали…
Дълбоката ти голота
скрита под снимката
и сивите ми ръце,
с които обитавам тялото си
завинаги.
Чудесно малко момиче от нищо друго освен светлина.
Колко са жълти, малки и нежни
очертанията на молив
край морето.
Хартис, виж тази земя…
Закривам света с очите си.
Ето…
Небето е отдолу сега.
Не се смей!
Всичко е огледало тъжно под кожата ми.
Дробовете ми са разрязани с ножици.
Ти се смееш и ставаш малка кръгла луна.
Виж, от мен не е останало много
изгнила и тъмна увиснала кожа, кожа
уста, които повръщат плътта ми
които повръщат живота ми…
Хартис, видя ли това.
Аз обикновено пиша за смърт.
За изкуство, което се промъква към нас,
което изобразява болната част
като същност на несъществуваща здрава.
Не искам да виждам
как те разглобяват,
как пробиват
всеки свободен сантиметър от тялото ти,
за да разберат
как тече собствената им кръв,
нима не знаят какво плюят вените им,
нима не знаят какво раждат пенсиите им.
Нима те сега откриват света?
Велики художници
музиканти
поети
не знаят това,
защо едно малко момиче, размахващо пръст,
се смее.
И в това малко петно извира гнева.
Хартис, покажи им това!
Албум за модерно изкуство.
Мъж без очи.
Жена без глава.
Се разхождат щастливи и бременни.
Това не е в тяхното време…
Това е сега.
Хартис, ние живеем в гланцово блокче
на шести последен етаж,
когато небето е зелено, слънцето тъжно,
облаците оранжеви и ти бързаш насън
да ми покажеш как рисуваш града…
Присънват ми се жълтите ти ръце,
като абстрактно петно,
което приближава.
Искам да живееш там.
Точно там, където минаваш…
Хартис, моето леко момиче…
Не ме гледай така!
Купих си последната страница
комерсиална душа.
