Красимир Вардиев е роден в град Белослав през 1978 година. Завършил е Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”. В периода 1998-2006г. е носител на дванадесет литературни награди от национални конкурси,съответно за поезия, проза и критика.
През същия период е съорганизатор и учасник в акцията “Улична позия”, инсталации и пърформанси, заедно с литературен клуб “Боян Пенев” и артгрупа “Завой”.
Дебютната му стихосбирка “Бордюр” излиза през 2000г. – чрез конкурс на “Свободно поетическо общество”. През 2001 г.книгата получава наградата “Южна пролет”.
Втората му стихосбирка “Симбиоза” излиза през 2007г., чрез конкурс на отдел “Култура” на община Шумен.
Неговата трета поетична книга – „Плесен”, излиза в края на 2013 година.
В края на 2016–та, издателство „Да” издава четвъртата му стихосбирка – „С(р)амота”.
Негова поезия е включена в антологията на съвременната българска поезия „Сезонът на деликатния глад”, излязла в САЩ.Носител е на наградата за култура на Община Шумен за 2015-та година.
Публикува през годините в “Литературен вестник”, “Литературен форум”, “Ах, Мария”, “Съвременник”, „Liternet” “Северняк”, “Златоструй” и сборниците “Невербална комуникация” и “Наопаки”. Негови поетични и прозаични текстове са превеждани на немски, френски и английски.
Прекарал детството си във Варна,понастоящем живее в Шумен, на границата на природен парк „Шуменско плато” в малка къща в гората. Привърженик е на простия живот сред природата.
фаталистично създание
аз ли съм ужасената мравка
втренчена в приближаващата подметка
въртяща набързо в главата си
мравешкия си живот
извлачените трохи и сламки
построените мравуняци
ежедъждните бедствия катаклизми
малките потопи
с многобройните си жертви
или какви ги говоря
аман от олицетворения
може ли една мравка
да се ужасява
надали може
мравката е
детерминирана в носенето
на трохи и семки
прекалено заета да живее
за да разбере че умира
любовниците
трийсет години
оттогава
старият плаж
който вече
не беше плаж
на брега на езерото
което вече
не беше
езеро
голото ти тяло
сред тръстиките
химическите заводи
на далечната страна
в заревото на следобеда
и думите вече
не бяха само
думи
трийсет години
вече
ти и любовникът ти
се промъквате
голи усмихнати
през тръстиките
в моите сънища
застивам разхождайки
мъртвите кучета
от детството
разминаване
тези големи ръце този гръб
които толкова не харесвашe
привързан към изгубеното
ми крехко момчешко тяло
ги направих заради теб
заради болестта ти
за да мога да те вдигна
ако умреш върху мен
за да те облека
пикникът
беше ден като ден
неуверена пролет
ту изтръпвах от хлад
ту се размеквах
от разсеяна ласка
на слънцето
като родителите
единият внезапно
истинал
решил че е дотук
другият свикнал
с подобни номера
занесено се усмихва
мисли
за свои си работи
сестра ми яде ушите
на мечо от олимпиада
осемдесета
никнат и зъби
някой казва
слънцето лъже
игра за двама
любовниците полуфабрикати
дето все нещо не им достига
и е блудкаво отпослето
колкото и подправки да сложиш
тази игра е жестока
а наградите мижави
но телата си искат
и отмъщават когато ги лъжем
чувам звукът на цигулките
много преди да започне
познатата песен позната игра
познатата стара игра
и бягам и гоня и бягам
до деня в който няма никой
след мен
не вярвах че ще дойде
толкова скоро
и моето време е на свършване
а щурците ще продължават
с фалшивите си цигулки
и какво като ми повтаряш
че ме обичаш
съмнявам се не в думите
съмнявам се в човека
Прочетете още: Поезия Фотофорум
