
Петър Петров е роден на 6 декември 1978 г. в град Враца. Възпитаник на ПМГ “Акад. Иван Ценов”, профил – физика. Завършва специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Учи публична реч в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. По професия журналист. Тв водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор на “Пин код: Лукчета” (2004), “Без упойка” (2013), “Твърде лично” (2015) и “Вдъх” (2017).
С НЕЯ ДУМИТЕ МИ ОЦЕЛЯВАТ
Беше от жените,
които не умеят да остаряват,
зашемети ме изречение на 67 страница
от книга с разкази на Данило Киш.
Ще ти го кажа на ухо.
С нея думите ми оцеляват най-добре
в този умело загубил святост свят.
Без нея всяка дума
се събужда като
самодоволно
и опако
клише.
ПОД КЛЮЧ В РЕЗЕРВАТА НА ПОЕЗИЯТА
Знаеш ли,
съзнавам колко обидно,
нахално и самоубийствено е
да преживявам през поезията,
докато някои преживят ли преживят
няколко клишета до края на живота си
и бъхтат, бъхтат от сутрин до вечер
като бълхи по ревера на времето.
Съзнавам колко неосъзнато е
да пиша стихове за теб,
ако не всеки ден,
то през ден.
Съзнавам,
че така не се прави име,
не се трупат точки в биографията,
не се печелят никакви награди,
бонуси върху заплатата,
нито се надгражда.
Съзнавам колко хора
ми се дразнят, ненавиждат,
изобщо не могат да ме дишат,
когато пиша никъде нечувани
стихове за съществото ти,
а други от съвсем скоро,
за да се обяснят
на любимите си,
си ги татуират.
Но съм от изчезващите видове,
под ключ в резервата на поезията.
Нямам работно време.
Никога не съм имал.
Никога няма
и да имам.
ЗЕЛДА
Докато
някои се мотаят
из музея на поезията,
за да драскат по стените му
сръчни стихове за маса народ,
аз си чета “Зелда” на Елин Рахнев,
за да знам как още утре или вдругиден
да пиша още по-безкомпромисно и честно
за сълзата ти, в която врича се сълзата ми.
ДО ИЗНЕМОГА
Не ме бива за нищо друго,
освен да се изповядвам
върху беловата ти
до изнемога.
Да се изръмя
върху раменете ти.
Да удавя и последната си
усмивка на дъното на зеницата ти.
ВДЪН ЗЕМЯ
Ще ти го кажа на ухо.
Бих се обезобразил,
бих изчезнал
вдън земя.
За да не ме разпознаеш
в глутницата от лумпени.
Сред хаоса от нахъсани сенки,
в които гасне бавно, бавно
всяка моя дума.
Бих останал
пред теб само по стих,
само по стих бих останал пред теб.
БЕЗДНА
Мълчанието й е
бездна за посветени.
Невидимо стихотворение,
в което можеш да опитомиш
своя нахален и неизличим свян.
Най-изкусителното,
най-пулсиращото,
най-уютното
мълчание
на света.
В ТИХОТО ТИ
Превъртам лентата,
за да се опомня
в този глух
за всичко
свят.
В тихото ти стиховете си да опазя.
Да потуша всеки шум наоколо,
докато пиша всеки път
като за последно.
Точно за теб.
Точно сега.
Точно тук.
Точно аз.
Имам право
и на такова стихотворение, нали?
ДЪГА
Това стихотворение
прави всичко възможно
да не бъде стихотворение,
а дъгата под която
тя да се провре
като дете,
изгубило пътя към дома.
ДА СИ РАЗМЕНИМ МЕСТАТА
Плакала съм на всички
възможни места,
каза му тя.
С лице към пода. В колата.
Под душа. На колене.
Писал съм стихове
къде ли не, каза й той.
Седнал на бордюр. На бюро.
В метрото. В пътнически влак.
На забравена пейка в парка.
На работното ми място.
Потънал в шума
на местно
кафене.
Да си разменим местата?
СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ
Върви ми се със затворени очи.
В теб. Пеша. Гол. Бос.
Без една стотинка в джоба.
Без документ за самоличност.
Изпусната сълза
върху акварела
на живота ти.
ОЧИ
Губя зрение, докато се вглеждам
в твоята зле прикрита бездна.
Никога преди това очите ми
не са били по-излишни.
Прочетете още: Поезия Сезон България